Читать онлайн "3001: Последната одисея" автора Кларк Артур Чарльз - RuLit - Страница 1

 
...
 
     


1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 « »

Выбрать главу
Загрузка...

Артър Кларк

3001: Последната одисея

На

Черийн, Тамара и Мелинда —

дано вашият век

е много по-щастлив от моя

Пролог

Първородните

Да ги наречем „първородните“. Макар в тях да нямаше абсолютно нищо човешко, те бяха от плът и кръв и когато се вглеждаха в глъбините на космоса, ги изпълваха благоговение и почуда — и самота. И веднага щом придобиха тази способност, започнаха да дирят другари сред звездите.

По време на търсенията си те се сблъскаха с живот в различни форми и наблюдаваха пътищата на еволюцията на хиляди светове. Виждаха колко често първите бледи искрици на разума трепват и угасват в космическата нощ.

И тъй като в цялата галактика не бяха открили нищо по-безценно от Разума, те навсякъде насърчаваха появата му. Превърнаха се в орачи на звездните ниви — сееха и понякога жънеха.

А понякога се налагаше безпристрастно да изкореняват плевелите.

Огромните динозаври отдавна бяха изчезнали. Тяхното обещаващо утро беше помрачено от случаен, сполетял ги от космоса удар, когато изследователският кораб навлезе в Слънчевата система след пътуване, продължило хиляда години. Той профуча покрай ледените външни планети, за кратко спря над пустините на умиращия Марс и после погледна надолу към Земята.

И търсачите видяха под себе си свят, който гъмжеше от живот. Години наред те изследваха, събираха и класифицираха. Когато научиха всичко възможно, започнаха да променят. Намесиха се в съдбата на много видове и на сушата, и в морето. Но в продължение на поне милион години нямаше да са в състояние да разберат кой от експериментите им ще донесе плодове.

Те бяха търпеливи, но все пак не бяха безсмъртни. В тази вселена със стотици милиарди слънца имаше толкова много неща за правене, а ги зовяха и други светове. И те за пореден път поеха из бездните с пълното съзнание, че никога не ще се върнат обратно по същия път. Не че се налагаше: помощниците, които оставиха след себе си, щяха да довършат останалото.

На Земята дойдоха и си отидоха ледниците, а над тях неизменната луна продължаваше да пази тайната си от звездите. С ритъм, по-бавен от полярния лед, вълните на цивилизацията заливаха и се отдръпваха от галактиката. Възхождаха и загиваха странни, величествени и ужасни империи, които предаваха своите познания на наследниците си.

И ето че еволюцията сред звездите пое към нова цел. Първите изследователи на Земята отдавна бяха достигнали границите на плътта и кръвта — веднага щом техните машини станаха по-добри от телата им, настана време да се преместят в тях. Те прехвърлиха първо мозъците, а сетне и мислите си в сияйни нови домове от метал и скъпоценен камък. И отново се понесоха из галактиката. Вече не строяха космически кораби. Самите те бяха такива.

Но епохата на живите машини скоро отмина. В безконечните си експерименти те се бяха научили да съхраняват познанията в тъканта на самия космос и да запазват мислите си за вечността в ледени решетки от светлина.

И така, те се преобразиха в чиста енергия, изхвърлените им на хиляди светове празни коруби за кратко потръпнаха в безмозъчен предсмъртен танц, а после се превърнаха в прах.

Сега бяха господари на галактиката и можеха да се носят сред звездите, или като нежна мъгла да се промъкват през самите цепнатини в пространството. Макар най-после да бяха свободни от тиранията на материята, те не бяха забравили съвсем произхода си от топлата тиня на отдавна изчезнало море. И чудните им уреди все още продължаваха да функционират, за да наблюдават експерименти, започнати отдавна, години по-рано.

Но вече не бяха винаги покорни на заповедите на своите творци — подобно на всички материални неща, те нямаха имунитет за покварата на Времето и неговата търпелива, вечно послушна Ентропия.

А понякога търсеха и се стремяха към свои собствени цели.

I. Стар сити

1. Кометният каубой

Капитан Димитри Чандлър [М21.04.2973/93.106/ Марс/Косм.акад.3005] — или Дим за най-добрите му приятели — беше основателно ядосан. Съобщението от Земята бе стигнало за шест часа до космическия влекач „Голиат“, който се намираше отвъд орбитата на Нептун. Ако беше закъсняло с още десет минути, можеше просто да отговори „Съжалявам, сега не мога да тръгна, току-що започнахме да разгръщаме слънчевия щит“.

Това извинение щеше да е напълно достатъчно: обвиването на кометното ядро в огледален пласт с дебелина само няколко молекули, но широк километри, не беше работа, която можеш да изоставиш по средата.

И все пак нямаше да е зле да се подчини на това смешно искане: вече бе ужасно близо до слънцето, макар и не по негова вина. Събирането на лед от пръстените на Сатурн и насочването му към Венера и Меркурий, където се нуждаеха от вода, беше започнало около 2700-та година — три века по-рано. Капитан Чандлър никога не бе успявал да открие някаква съществена разлика в картините на „преди и след“, които слънчевите еколози винаги описваха, за да обосноват обвиненията си срещу този космически вандализъм. Но все още чувствително към екологичните катастрофи от предишните векове, общественото мнение наклони везните в другата посока и при гласуването бюлетината с „Долу ръцете от Сатурн!“ получи огромно мнозинство. В резултат на това Чандлър вече не беше събирач сред пръстените, а кометен каубой.

     

 

2011 - 2018