— Къде съм? Поне това можете да ми кажете!
Трите жени размениха поглед. Очевидно не бяха сигурни какво да правят. После старшата сестра отговори, като много бавно и внимателно произнасяше думите:
— Всичко е наред, господин Пул. След малко ще дойде професор Андерсън… Той ще ви обясни.
„Какво да ми обясни? — с известно раздразнение си помисли Пул. — Но тя поне говори на английски, макар че не мога да разбера с какъв акцент…“
Андерсън трябва вече да беше на път, защото вратата се отвори само няколко секунди по-късно — и Пул зърна за миг малка тълпа любопитни зяпачи, които надничаха към него. Започваше да се чувства като ново животно в зоологическа градина.
Професор Андерсън бе дребен, подвижен човек, чието лице изглежда обединяваше основни особености на няколко раси — китайска, полинезийска и нордическа — по извънредно смущаващ начин. Той поздрави Пул с вдигане на дясната си ръка, после изненадващо се ръкува с него с такава странна колебливост, сякаш изпълняваше някакво съвършено несвойствено му движение.
— Радвам се да видя, че изглеждате толкова добре, господин Пул… За нула време ще ви вдигнем на крака.
И пак онзи странен акцент и бавно изговаряне на думите — но увереното му поведение край болничното легло беше присъщо за всички лекари, винаги и навсякъде.
— Радвам се да го чуя. А сега навярно можете да ми отговорите на няколко въпроса…
— Разбира се, разбира се. Само след миг.
Андерсън заговори на старшата сестра толкова бързо и тихо, че Пул успя да долови само отделни думи, няколко от които му бяха напълно непознати. После тя кимна на едната от другите две сестри. Жената отвори стенен шкаф и извади тънка метална лента, която обви около главата му.
— За какво служи това? — попита той, като онези трудни, толкова досадни за лекарите пациенти, които винаги искат да знаят какво точно им правят. — За ЕЕГ ли?
Професорът, старшата и двете сестри изглеждаха еднакво озадачени. После по лицето на Андерсън бавно плъзна усмивка.
— А… електро… енцеф… ало… грама — бавно каза той, сякаш изтегляше думата от дълбините на паметта си. — Напълно прав сте. Просто искаме да проверим мозъчните ви функции.
„Мозъкът ми ще си функционира отлично, ако ме оставите да го използвам — мислено измърмори Пул. — Но поне, изглежда, стигнахме донякъде — най-после.“
— Господин Пул — с все същия сковано официален глас рече Андерсън, сякаш говореше на чужд език, — вие, разбира се, знаете, че… пострадахте… след сериозен инцидент по време на работа извън „Дискавъри“.
Пул кимна в знак на съгласие.
— Започвам да подозирам — сухо отвърна той, — че това „пострадал“ малко омаловажава случилото се.
Андерсън видимо се отпусна и по лицето му бавно плъзна усмивка.
— Съвсем прав сте. Кажете ми какво според вас е станало.
— Ами, в най-добрия случай, след като съм загубил съзнание, Дейв Боумън ме е спасил и ме е върнал на кораба. Как е Дейв? Никой ли няма да ми каже нищо?
— Всяко нещо с времето си… а в най-лошия случай?
Като че леден вятър леко полъхна по тила на Франк Пул. Подозрението, което бавно се оформяше в ума му, започна да се превръща в увереност.
— Че съм умрял, но че са ме върнали тук — където и да се намирам — и че вие сте успели да ме съживите. Благодаря ви…
— Точно така. И се намирате на Земята. Е, поне съвсем близо до нея.
Какво искаше да каже с това „съвсем близо до нея“? Тук определено имаше гравитационно поле — така че навярно се намираше в бавно въртящото се колело на орбитираща космическа станция. Нямаше значение: в момента имаше да мисли за нещо много по-важно.
Пул бързо нахвърля наум няколко сметки. Ако Дейв го беше поставил в хибернакулума, ако бе съживил останалите от екипажа, за да довършат мисията до Юпитер — хей, та той можеше да е „мъртъв“ вече пет години!
— Коя дата сме днес? — колкото може по-спокойно попита Пул.
Професорът и старшата сестра размениха поглед. Пул отново усети онзи хладен вятър по тила си.
— Трябва да ви кажа, господин Пул, че Боумън не ви е спасил. Той решил — и ние не можем да го обвиняваме — че сте безвъзвратно мъртъв. Освен това бил изправен пред отчаяно сериозна криза, която застрашавала собствения му живот… И така, вие сте продължили да се носите из космоса, минали сте покрай системата на Юпитер и сте се насочили навън към звездите. За щастие сте били толкова много под точката на замръзване, че не е имало никакъв метаболизъм — но е почти чудо, че изобщо са ви открили. Вие сте един от най-големите късметлии на Земята. Не — на света!