Кир Буличов
7 и 37 чудеса
УВОД
Чудесата били седем: египетските пирамиди, Халикарнаският мавзолей, Родоският колос, Александрийският фар, храмът на Артемида Ефеска, статуята на Зевс Олимпийски и висящите градини на Семирамида.
Броят им се определял от магията на числото седем, ограничените възможности на човешката памет, пределите на античния свят и главно от устойчивостта на традициите. Когато приблизително през III век пр.н.е. някой провъзгласил именно това седемцветие за еталон на чудесата, част от човечеството, което живеело около Средиземно море, се подчинило на авторитета и само някои местни патриоти, без да оспорват самия принцип, се стараели да внесат частични поправки. Например римският поет Марциал признавал за седмо чудо на света Колизея, други — Александрийската библиотека, а трети — Пергамския олтар.
Хиляда години след падането на Рим, когато отново у хората се съживил интерес към това, което става извън пределите на малкия им свят, си спомнили за чудесата и силата на античния авторитет била такава, че споменатите седем чудеса се възприемали вече като неотделимо цяло, макар че някои от тях били напълно изчезнали от лицето на земята, като са се запазили само в древните ръкописи и предания. Именно тогава се появил известният израз: осмо чудо на света.
Осмо чудо на света били Палмира, Петербург, Венеция, дори Айфеловата кула. Девето чудо нямало и не могло да има. Към седемте чудеса можело да се прибави само едно, като с това се покаже безспорното му превъзходство над всичко, създадено от хората след утвърждаването на канона.
Гърците били големи пътешественици, но рядко излизали извън пределите на Средиземно море, затова слабо познавали вътрешните области на Индия, Югоизточна Азия и още по-малко Китай, а също така едва ли са имали представа за Африка по на юг от Сахара. Чудесата, сътворени извън пределите на техния свят, изчезнали или били забравени по времето, когато те се втурнали да плават в близките морета или, появили се след строгия и съвсем субективен подбор, не попаднали в „седмицата“. Така възникнала историческа несправедливост, чието отражение се чувствува и в опитите да се замени някое от известните чудеса, и в раждането на „осми“ чудеса на света.
Всяка историческа несправедливост, стига да не е причинила материални щети, може да се поправи, а още повече несправедливост от такова условно естество. Без да споря по избора на древните, а само като го използувам за изходна точка, се опитах да допълня списъка на чудесата с паметници, които не са попаднали в зрителното поле на древните елини.
През последните пет хилядолетия човечеството е сторило и създавало много произведения на изкуството, при това го е извършвало великолепно. Но какво да се смята за чудо? Очевидно онова, което по замисъл или изпълнение е значително, възможно дори уникално, неповторимо за културата на народа, който го е създал, и в същото време е ценно за историята и културата на всички жители на Земята.
Обаче дори такива критерии не позволяват да се обхванат всички забележителни паметници на човешката култура — прекалено много са те за една, за две, за десетки книги. Наложи се да се огранича, да въведа допълнителни критерии и така нататък… Като резултат от тези мои занимания издателство „Наука“ издаде през 1969 година книга, която се казваше „Други 27 чудеса“.
В нея бяха събрани разкази за двадесет и седем чудеса на света, създадени в Азия. Азия е материк на едни от най-древните и разнообразни култури, които до голяма степен са предопределили развитието на световната култура. Да се пише за чудесата на целия свят е необхватна тема, докато паметниците на Азия (които са много повече от 27) могат, макар и накратко, да се разгледат в рамките на една книга. По силата на драматични събития в историята паметниците на азиатската култура са по-малко известни, отколкото, да речем, паметниците на античния свят, а интересът към Изтока през цялото време расте и ролята на страните от Изток в съдбата на земята днес е много по-важна, отколкото преди едно столетие. И най-накрая — авторът имаше възможността да бъде в различни източни страни и да види много от описаните паметници.
В някои случаи се придържах към общоприетите възгледи за културната ценност на един или друг паметник. Така в книгата попаднаха Тадж-Махал, Боробудур, Ангкор. Другите паметници, които намериха своето място в книгата, като Паган, Баалбек, Канарак, са по-малко известни на широкия кръг читатели, но безспорно спадат към чудесата със „световно значение“. Когато имах два или повече приличащи си по нещо изключителни паметници от миналото, избирах този, чиято история около създаването му и по-нататъшна съдба по моя преценка бяха по-интересни. Едва ли е разумно да се спори кое е по-прекрасно — фреските на Сигирия или Аджанта, храмът Канчипурам или Канарак, Тодайджи или Камакура. И едните, и другите са изключително ценни, но се налага да се жертвува много, за да не би книгата от прочитна да се превърне в каталог с анотации. Затова изборът често беше субективен и на някого сигурно ще се стори неправилен. С това ще трябва да се примиряваме.