Лий Чайлд
Аферата
книга 16 от поредицата за Джак Ричър
1
Пентагонът е най-голямата административна сграда в света. Шестстотин хиляди квадратни метра разгъната застроена площ, трийсет хиляди служители, над двайсет и седем километра коридори, но само три входа за пешеходци, водещи към охранявани фоайета. Аз избрах югоизточния, който е най-близо до метрото и автобусната спирка и е предпочитан от цивилните служители. Нуждаех се от тях. Колкото повече цивилни, толкова по-добре. Идеалният вариант беше непрекъснат и обилен поток от чиновници, които щяха да са моят щит. При толкова народ едва ли щяха да ме застрелят на място. Арестите са друга работа. Обикновено завършват зле — понякога инцидентно, друг път нарочно, затова се нуждаех от свидетели. Исках независими очи върху себе си, поне в началото. Спомням си датата, разбира се — 11 март 1997 г., вторник. Последният ми ден като редовен служител на хората, построили тази сграда.
Беше преди много, много време.
По ирония на съдбата 11 март 1997 г. беше отдалечен на точно четири години и половина от онзи бъдещ вторник, който щеше да промени света. Подобно на много неща от онова време, охраната на главния вход беше сериозна, но не и истерична. Не че съм привърженик на истерията. Напротив, далеч съм от нея. Облечен бях в парадната си униформа — чиста, изгладена и лъскава. На гърдите ми грееха отличията, получени през последните тринайсет години. Ордени, лентички, значки. Навършил бях трийсет и шест, висок, с изправена стегната походка. Един безупречен във всяко отношение майор от Военната полиция на Съединените щати с две изключения: косата ми бе твърде дълга и вече пет дни не се бях бръснал.
В онези години сигурността на Пентагона беше поверена на Охранителната служба към Министерството на отбраната. От четирийсет метра разстояние можех да определя, че във фоайето присъстват десетина от нейните служители. Бяха достатъчно много, за да заподозра, че поне половината на практика са от нашите под прикритие. И чакат появата ми. Основната част от специализираната ни дейност се върши от така наречените офицери пълномощници, които често се представят за някой друг. Влизат в ролята на полковници, генерали, сержанти, редници и всякакви други, каквито се налага да изглеждат. И обикновено се справят много добре. В рамките на един работен ден са в състояние да сменят по няколко униформи на ОС и търпеливо да чакат обекта си. От трийсет метра все още нямах възможност да разпозная някой от тях. По принцип това е трудна задача, защото армията е огромна институция, а те несъмнено бяха подбрали хора, които никога не бях виждал.
Продължих напред сред пълноводния човешки поток, който се беше устремил към входа. Част от хората бяха облечени в униформи — парадни като моята или пък обикновени, в зеленикав цвят — от онези, които носехме преди години. Други мъже и жени бяха цивилни въпреки военната си стойка, която ги открояваше сред тълпата от истински цивилните. Повечето държаха в ръце чанти, куфарчета или пакети. С приближаването към гишетата за проверка потокът изтъняваше, превръщайки се в дълга тънка опашка от по двама-трима. Озовах се зад жена с бледи деликатни ръце и пред някакъв мъж с цивилен костюм, излъскан на лактите. И двамата бяха чиновници, работещи на бюро. Може би някакви анализатори. Точно това ми трябваше. Независими очевидци. Наближаваше обед. Имаше слънце, но в мартенския въздух липсваше топлина. Такава е пролетта във Вирджиния. Вишните отвъд реката бяха напъпили. Прочутите им цветове скоро щяха да разцъфнат, а кандидат-туристите от цялата страна вече бяха закупили билети и приготвили камери и фотоапарати за пролетната обиколка на столицата.
Чаках си реда на опашката. Далеч пред мен момчетата от ОС се занимаваха с това, което работят всички охранители по света. Четирима от тях изпълняваха специфични задачи. Двама стояха непосредствено зад остъклените врати и гледаха навън, сканирайки внимателно бавно настъпващата опашка. Други четирима чакаха малко встрани от въртящата се бариера на входа, заели небрежната поза на група безделници, които се забавляват да зяпат навалицата. И десетимата бяха въоръжени.
Безпокояха ме именно четиримата до бариерата. Без съмнение щатът на Министерството на отбраната през 1997 г. беше неимоверно раздут поради тогавашните заплахи срещу страната ни, но въпреки това беше доста необичайно да видиш как четирима висококвалифицирани специалисти не вършат абсолютно нищо по време на дежурството си. Повечето раздути екипи поне се опитваха да намерят някаква работа за излишните си членове, но тези четиримата демонстративно не вършеха нищо. Надигнах се на пръсти и протегнах врат, опитвайки да зърна обувките им. Човек може да научи куп неща от обувките. Обикновено маскировката не стига до тях, особено когато става въпрос за униформени служители. Служителите на ОС по принцип изпълняваха ролята на обикновени ченгета и по тази причина (и при възможност за избор) без съмнение биха предпочели полицейските ботуши — големи и удобни, подходящи както за продължително ходене, така и за стоене на място. За разлика от тях изпълняващите мисия под прикритие офицери пълномощници на Военната полиция със сигурност биха предпочели собствените си обувки.