Выбрать главу

Ришел Мийд

Академия за вампири

Книга първа от поредицата  "Академия за вампири"

Глава 1

Усетих страха й, преди да чуя писъците й. Кошмарът й запулсира в мен, изтръгвайки ме от съня ми, свързан с плаж и някакъв готин тип, който разтриваше плажно масло по кожата ми. Образите — нейните, а не моите — се натрапиха в съзнанието ми: пламъци и кръв, миризма на дим, смачкани ламарини на кола. Картините ме обсебиха, задушиха, докато някаква все още рационално мислеща част от ума ми се опитваше да ми припомни, че това не е моят сън.

Събудих се трепереща. По потното ми чело бяха полепнали дълги кичури черна коса.

Лиса лежеше в леглото си, като се мяташе и крещеше. Скочих от моето и забързано прекосих двата метра, разделящи леглата ни.

— Лис! — извиках и я разтърсих. — Лис, събуди се.

Писъците й стихнаха, изместени от приглушени стенания.

— Андре — простена тя. — О, Господи.

Помогнах й да се надигне.

— Лис, ти вече не си там. Събуди се.

След няколко мига очите й се разтвориха и на слабата светлина видях, как в тях започнаха да се появяват проблясъци на съзнанието й. Учестеното й дишане се успокои, тя се наведе към мен и отпусна глава на рамото ми. Обвих ръката си около раменете й, а с другата я погалих по косата.

— Всичко е наред — заговорих нежно. — Всичко.

— Сънувах нещо.

— Да. Зная.

Няколко минути останахме така смълчани една до друга. Когато усетих, че се поуспокои, се пресегнах към нощното шкафче между леглата и включих лампата. Светеше слабо, но нито тя, нито аз се нуждаехме от по-силно осветление. Подплашен от светлината, нашият съквартирант, котаракът Оскар, скочи върху перваза на прозореца.

После слезе оттам, но ме заобиколи отдалеч — поради някаква причина животните не харесват дампирите — скочи върху леглото при Лиса, потри глава в нея и нежно замърка. Животните нямат проблеми с мороите, а пък специално към Лиса бяха особено привързани. Тя се усмихна и го почеса по брадичката. Усетих, че почти се е успокоила.

— Кога се храни за последен път? — попитах аз, докато се вглеждах в лицето й. Светлата й кожа беше по-бледа от обичайното. Под очите й имаше тъмни кръгове и изглеждаше слаба и крехка. Тази седмица в училището беше доста напрегната и не можех да си спомня кога за последен път й бях дала от кръвта си. — Беше май… преди повече от два дни, нали? Или три? Защо не си ми напомнила?

Тя сви рамене, като отбягна погледа ми.

— Беше заета. Не исках да…

— Зарежи това — прекъснах я, като се наместих по-удобно. Нищо чудно, че изглеждаше толкова слаба. Оскар, който не искаше да го доближавам, скочи на пода и се върна при прозореца, откъдето можеше да ме следи от безопасно разстояние. — Хайде. Да го направим.

— Роуз…

— Хайде. Ще се почувстваш по-добре.

Извих глава и отметнах косата си назад, за да оголя врата си. Видях, че тя се поколеба, ала откритият ми врат и това, което й предлагаше, бе твърде неустоимо. По лицето й се изписа глад. Устните й се разтвориха леко, разкривайки кучешките й зъби, които тя обикновено криеше, когато живееше сред хората. Тези кучешки резци контрастираха странно с останалите й черти. С прелестното си лице и с нежната си руса коса тя приличаше повече на ангел, отколкото на вампир.

Щом зъбите й се доближиха на един дъх разстояние до оголената ми кожа, усетих как сърцето ми заби бясно от смесените чувства на страх и трепетно очакване. Мразех се заради това усещане, но нищо не можех да сторя. Това бе слабост, на която не можех да устоя.

Зъбите й се впиха в мен, силно, остро, а аз извиках от краткото болезнено пронизване. После болката стихна, заменена от прекрасната и неповторима наслада, разляла се по тялото ми. Беше по-хубаво от замайването от алкохола, от блаженството на наркотика. Беше по-добре и от секс дори — или поне така си представях, тъй като никога не съм го правила. Това беше нещо като воал от най-чистото и прекрасно удоволствие, който те обгръща, който ти обещава, че навсякъде и всичко в този свят ще бъде наред. Сега и завинаги. Химията на слюнката й отпуши прилив на ендорфини в мен и аз загубих представа за света около мен, забравих коя съм.

Но после за жалост всичко свърши. Беше продължило по-малко от минута.

Тя се отдръпна, изтри устните си с ръка и се вгледа изпитателно в мен.

— Добре ли си?

— Аз… да. — Отпуснах се на леглото, замаяна от загубата на кръв. — Имам нужда само да поспя. Добре съм.