Люк Бесон
Артур и минимоите
По идея на Селин Гарсия
Първа глава
Полето, както обикновено, се полюшва и зеленее, опалено от ослепителното слънце.
Лазурното небе бди над него, а малките пухкави облачета са готови да поиграят на гоненица.
Полето е хубаво както всяка сутрин през тази дълга лятна ваканция, на която дори птиците сякаш лениво се наслаждават.
Нищо през тази хубава утрин не предвещава ужасното приключение, което щеше да се случи.
Насред тази долина се вижда малка градинка край реката и една странна къща. Построена уж в колониален стил, но повече селски, тя е цялата дървена, с дълъг балкон. Встрани — голям гараж, служещ по-скоро за работилница, а до него се опира огромна каца с вода — домашната цистерна.
Малко по-далеч старият ветропоказател наблюдава градината, както фар наблюдава корабите си. Той сякаш се върти, за да ни достави удоволствие. Да, в това райско кътче дори вятърът духа гальовно.
Въпреки това днес в тази тиха къща щеше да нахлуе ужасяващ вятър.
Входната врата се отваря с гръм и трясък и една възпълна жена се появява на външното стълбище.
— Артур! — провиква се тя толкова силно, че да ти се спукат тъпанчетата.
Бабинка е на около шейсет и е по-скоро закръглена, макар хубавата й черна рокля, украсена с дантела, да прикрива пълнотата й.
Тя слага ръкавиците си, оправя шапката си и силно дръпва синджирчето на звънчето.
— Артур! — провиква се тя още веднъж, но пак не получава отговор.
— Къде ли се е дянал? Ами кучето? И то ли е изчезнало?… — пита се тя. — Алфред!
Бабинка фучи като далечна буря. Не обича да закъснява. Завърта се на пети и отново влиза в къщата.
Вътре е наредено скромно, но с вкус. Паркетът е лъснат, а дантелата е завладяла всички мебели, както бръшлянът завладява външните стени.
Бабинка нахлузва пантофите и прекосява салона, мърморейки под носа си:
— «Това е чудесно куче пазач, ще видите!» Как можах да се оставя да ме изиграят толкова глупаво?!
Тя стига до стълбата, която води към стаите.
— Питам се какво пази това куче? Никога не е в къщи! Като Артур! Истински вятър са тези двамата — духат накъдето си искат — мърмори тя, докато отваря една от стаите. Явно това е стаята на Артур.
За детска стая тя е доста добре подредена, но това лесно се постига, когато в нея почти няма играчки, само няколко, и то дървени, от по-старо време.
— Да не би да ги е грижа, като гледат горката си баба да тича след тях по цял ден? Нищо подобно! — оплаква се на себе си тя, вървейки към дъното на коридора. — Не искам кой знае какво! Само да поспре за пет минути през деня! Като всички деца на неговите години! — въздъхва тя, вдигайки очи към небето, но изведнъж се заковава на място — една мисъл я осенява. Наостря слух да долови някакъв шум, но къщата е странно притихнала.
Бабинка започва тихичко да си говори:
— Пет минути спокойствие… Къде би могъл кротко да си играе? В някой ъгъл… без да шуми… — шепне тя, отивайки към дъното на коридора. Приближава до последната врата с дървена табелка, на която пише: «Вход забранен».
Тя лекичко открехва вратата, за да изненада неканените гости. За беда вратата я издава със слабо предателско скръцване. Бабинка прави гримаса, сякаш проскърцването излиза от устата й. Тя надниква в забранената стая.
Това е таван, превърнат в просторен кабинет, нещо средно между магазин за стари вещи и работно място на някакъв професор, малко чудак. От двете страни на бюрото — голяма библиотека, претъпкана със стари книги в кожена подвързия.
Над библиотеката е закачена копринена лента със загадъчен надпис:
«Често в думите се крият други думи.»
Значи нашият учен на всичкото отгоре е и философ.
Бабинка бавно пристъпва сред този хаос, където преобладават африканските предмети. Копия, разхвърляни почти навсякъде, сякаш са израснали от земята като бамбукови стръкове. Великолепна колекция от африкански маски виси на стената. Маските са чудесни, освен… тази, която липсва. Пиронът самотно стърчи насред стената.
За бабата това е първият знак. Остава й само да следва посоката на сумтенето, което става все по-ясно. Тя пристъпва още по-навътре в стаята и открива Артур, легнал на земята. Африканската маска скрива лицето му, а това усилва сумтенето, подобно на хъркане. Естествено, кучето Алфред се е проснало до момчето и тактува с опашка по дървената маска.
Пред тази вълнуваща гледка Бабинка не може да сдържи усмивката си.
— Все пак би могъл да отговориш, когато ви викам! Вече цял час ви търся! — шепне тя на кучето, за да не стресне Артур. Алфред се умилква.