Ектор Мало
Без дом
На Люси Мало
Докато пишех тази книга, непрестанно мислех за теб, мое дете, и името ти беше всеки миг на устните ми. „Люси ще почувствува ли това? На Люси ще й направи ли впечатление това?“ — Люси, вечно Люси. Името ти, което тъй често произнасях, трябва да бъде вписано в началото на тези страници; не зная съдбата, която им е отредена, но каквато и да е тя, те ще ми доставят удоволствие, по-ценно от всякакви успехи — задоволството при мисълта, че можеш да ги четеш — радостта да ти ги поднеса.
Първа част
Първа глава
На село
Аз съм намерено дете.
Но до осмата си година мислех, че като всички други деца и аз имам майка, защото, когато плачех, една жена тъй нежно ме притискаше и полюляваше в прегръдките си, че сълзите ми преставаха да текат.
Винаги когато си лягах, жената идваше и ме целуваше, а когато декемврийският вятър сипеше сняг по побелелите стъкла на прозорците, тя вземаше крачката ми в двете си ръце, за да ги стопли, и ми пееше една песен, чиято мелодия и някои думи още си спомням.
Когато пасях кравата край тревясалите пътища или из пущинаците и рукнеше внезапно пороен дъжд, тя изтичваше да ме посрещне и ме караше да се скрия под вълнената й фуста, с която грижливо намяташе главата и раменете ми.
А когато се спречквах с някой от другарите си, тя ме караше да й разказвам огорченията си и почти винаги намираше благи думи да ме утеши или оправдае.
Всичко това и още много други неща — начинът, по който ми говореше, начинът, по който ме гледаше, милувките й, нежността, с която ме мъмреше, ме караха да мисля, че ми е майка.
Ето как узнах, че тя ме беше само отгледала.
Моето село или, да се изразя по-точно, селото, в което бях отрасъл, защото аз нямах свое село, нямах родно място, както нямах баща и майка, с други думи, селото, където прекарах своето детство, се нарича Шаванон. То е едно от най-бедните села в Средна Франция.
Не е бедно, защото жителите му са нехайни или лениви, а е разположено в неплодородна местност. Почвата е слаба и за да даде богат добив, трябва тор или вар, които липсват в тоя край. Затова там се срещат (или поне се срещаха по времето, за което говоря) малко засети ниви, а навсякъде се виждат грамадни пущинаци, където расте само зеленика и жълтуга. Свършат ли пущинаците, започват ландите1; а по тези издигнати ланди суровите ветрове не дават на хилавите дървета да виреят и те издигат тук-там своите сгърчени, посърнали клони.
За да се намерят хубави дървета, трябва да се напуснат височините и да се слезе в гънките на местността, край бреговете на реките, дето в тесни ливади растат големи кестени и могъщи дъбове.
В една от тия гънки на местността, край бреговете на поток, който влива бързите си води в един от притоците на Лоара, се издига къщата, където прекарах първите си години.
До осмата си година не бях виждал никога мъж в тая къща; майка ми не беше вдовица, но мъжът й, който беше каменоделец, както мнозина други работници от този край работеше в Париж и не се беше връщал в село, откакто се помнех. Само от време на време се обаждаше по някой свой другар, който се връщаше в село.
— Лельо Барберен, мъжът ви е добре. Поръча да ви кажа, че работата му върви и да ви предам тия пари. Пребройте ги, моля.
Само това. На мама Барберен тия вести стигаха — мъжът й беше здрав, печелеше, изкарваше хляба си.
Да не помислите, че като беше останал толкова дълго в Париж, Барберен не живееше добре с жена си. В това отсъствие и дума не можеше да става за неразбирателство. Той живееше в Париж, защото работата го задържаше там — само затова. А остарееше ли, щеше да се прибере при старата си жена и с парите, които съберат, нямаше да изпитват нужда, когато поради възрастта щяха да бъдат слаби и болнави.
Един ноемврийски ден, привечер, някакъв мъж, когото не познавах, спря пред нашата врата. Аз стоях на прага на къщата и чупех съчки. Без да бутне плетената врата, но като подигна глава над нея и ме изгледа, мъжът ме попита тук ли живее леля Барберен.
Казах му да влезе. Той бутна вратата, която изскърца, и се приближи бавно към къщи.
Никога не бях виждал толкова окалян човек. Пръски кал, едните още мокри, другите вече сухи, го покриваха от главата до петите а от пръв поглед личеше, че дълго време е вървял по кални пътища.
Чула нашите гласове, мама Барберен се завтече и тъкмо когато прекрачваше прага ни, застана срещу него.
— Нося вести от Париж — каза той.
Това бяха съвсем обикновени думи, които неведнъж досега бяхме чували. Но начинът, по който бяха изречени, не приличаше никак на този, по който преди се казваше: „Мъжът ви е добре, работата му върви“.