Читать онлайн "Богът на дребните неща" автора Рой Арундати - RuLit - Страница 1

 
 
     


1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 « »

Выбрать главу





Арундати Рой

Богът на дребните неща

На Мери Рой, която ме отгледа. Която ме научи да казвам „извинявай“ преди да я прекъсна пред други хора. Която ме обичаше достатъчно, за да ми позволи да замина.

На Л.К.С. — за това, че оцеляхме.

Никога повече една-единствена история не ще бъде разказана тъй, сякаш освен нея няма друга.

Джон Бъргър

1

Консерви и туршии „Парадайз“

Май е горещ и унил месец в Айеменем. Дните са дълги и влажни. Реката се свива, а черните врани пируват с плодовете на неподвижните, прашнозелени мангови дървета. Червените банани узряват. Наедрелите плодове чако се разпукват. Разгулни мухи месарки жужат сред ароматния въздух. После се блъскат зашеметени в чистите стъкла на прозорците и умират, сплескват се, заслепени от слънцето.

Нощите са ясни, но напоени с леност и с някакво мрачно очакване.

Ала още в началото на юни се втурва югозападният мусон и започват трите месеца на вятър и вода с кратки промеждутъци от силно, ярко слънце, когато възрадваните деца бързат да се наиграят. Полята стават безсрамно зелени. Границите се заличават, тъй като живите плетове от тапиока избуяват и разцъфтяват. Тухлените стени позеленяват от мъх. Увивните пиперови храсти плъзват като змии по електрическите стълбове. Диви лозници се проточват от червеникавите речни брегове и задръстват наводнените пътища. През пазарищата се движат лодки, а из локвите в уличните дупки плуват малки рибки.

Валеше, когато Рахел се върна в Айеменем. Полегати сребърни въжета шибаха рохката земя и я разораваха като оръдеен огън. Старата къща на хълма носеше стръмния си, островърх покрив, смъкнат над ушите като широкопола шапка. Набраздените с мъх стени бяха омекнали и леко издути от влагата, която се просмукваше от земята. Подивялата, занемарена градина беше пълна с шепота и суетнята на дребни живи същества.

В храсталака една змия се точеше край лъскав камък. Жълти жаби кръстосваха мътното езерце с надежда да си намерят самец. Измокрена мангуста се стрелна през посипаната с листа входна алея.

Самата къща изглеждаше празна. Вратите и прозорците бяха заключени. Предната веранда беше гола. Без маса и столове. Но небесносиният автомобил „Плимът“ с хромови перки отзад все още бе паркиран отвън, а вътре все още беше жива Беба Кочама.

Тя се падаше леля-баба на Рахел, беше по-младата сестра на баба й. Истинското й име беше Навоми, Навоми Айп, но всички й казваха Беба. Когато станала достатъчно възрастна, за да бъде леля, започнали да я наричат Беба Кочама. Рахел обаче не идваше да види нея. Нито племенницата, нито лелята-баба хранеха някакви илюзии по този въпрос. Рахел идваше да види брат си Еста. Бяха двуяйчни близнаци. Лекарите ги наричаха „дизиготски близнаци“. Родени от отделни, но едновременно оплодени яйца. Еста — Естапен — беше с осемнайсет минути по-голям.

Еста и Рахел никога не бяха си приличали много, дори като деца — тънкоръки, плоскогърди, измъчвани от глисти и прехласнати по Елвис Пресли, и тогава за тях не задаваха обичайния въпрос кой кой е нито превзето усмихнатите роднини, нито сирийските православни владици, които често посещаваха Айеменем за дарения.

Объркването се криеше много по-дълбоко, на потайно място.

В онези ранни смътни години, за които едва си спомняха, когато животът беше пълен с множество начала, но липсваха краища, когато всичко им се струваше завинаги, Естапен и Рахел заедно се възприемаха като мен, а поотделно, насаме, като Ние или Нас. Сякаш бяха някаква странна порода сиамски близнаци, разделени физически, но с обща самоличност.

Сега, след толкова години, Рахел още пази спомена как една нощ се бе събудила от собствения си смях, породен от някакъв смешен сън на Еста.

Помни и други неща, които не би трябвало да помни.

Спомня си например (макар да не е била там) какво направи на Еста продавачът на оранжада и лимонада в кино „Абилаш“. Спомня си вкуса на сандвичите с домати — сандвичите на Еста, които Еста изяде, когато пътуваше с влака „Мадраска поща“ за Мадрас.

И това са само дребните неща.

Така или иначе сега тя мисли за Еста и Рахел като за Тях, защото поотделно двамата вече не са каквито бяха или изобщо са предполагали, че ще станат.

Изобщо.

Сега двата им живота имат размер и форма. Еста си има неговия, а Рахел — своя.

     

 

2011 - 2015

Яндекс
цитирования Рейтинг@Mail.ru