Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче
На Дейвид и Дъглас Грешам
Глава първа
Как Шаста тръгна да пътешества
Историята на това приключение се случи през Златния век в Нарния, Калормен и земите между тях, когато Върховен крал беше Питър, а заедно с него управляваха брат му и сестрите му.
В онези дни, далече на юг в Калормен, край морето, живееше бедният рибар Аршийш заедно с едно момче, което го наричаше татко. Момчето се казваше Шаста. Почти всяка сутрин Аршийш излизаше в морето за риба, а следобед впрягаше магаренцето и подкарваше натоварената каручка на юг, за да продаде рибата в близкото селце. Когато търговията вървеше, той се прибираше в относително добро настроение и не закачаше Шаста, ала не успееше ли да я продаде, все намираше за какво да му се скара, дори да го натупа. А какво по-лесно от това Шаста да излезе виновен! Та той имаше толкова работа: да закърпи и изпере мрежите, да приготви вечерята, да изчисти колибата, в която живееха.
Шаста не се интересуваше от земите, намиращи се на юг от дома. Веднъж-дваж ходи с Аршийш до малкото село и знаеше, че там няма нищо кой знае колко интересно — само мъже, които приличаха на баща му: с дълги мръсни роби, извити на върховете дървени обуща, тюрбани на главите и дълги бради. Те разговаряха бавно и протяжно за скучни неща. По друг начин стояха нещата със северните земи — изгаряше от любопитство да разбере какво има там, но там никой никога не ходеше, а и на него не му позволяваха. Често, докато седеше сам навън и кърпеше мрежите, жадно поглеждаше на север, но виждаше само обрасъл с трева склон, който се спускаше от рида, а отвъд — само небето и някоя и друга птица.
Понякога, ако се случеше Аршийш да си е вкъщи, Шаста плахо питаше:
— Татко, какво има зад хълма?
А рибарят отговаряше според настроението си: или дръпваше ухото на Шаста и го пращаше да си гледа работата, или в мигове на благоразположение го наставляваше:
— Сине мой, пропъждай безполезните въпроси от мислите си. Както е казал поетът:
Шаста си мислеше, че зад хълма има някаква тайна, но баща му я крие от него. А истината беше друга — рибарят говореше така, защото сам нямаше представа какво е северът. А и не се интересуваше. Той предпочиташе да се занимава с практични неща.
Един ден от юг се появи странник, какъвто Шаста виждаше за първи път. Яздеше голям петнист кон с развята грива, а сребърните стремена и юзди блестяха. В средата на копринения му тюрбан се издигаше острие на шлем, а самият той бе с метална ризница, на хълбока му се поклащаше извит ятаган, на гърба му висеше кръгъл щит с бронзов обков, а в дясната си ръка стискаше копие. Имаше смугло лице, но Шаста не се изненада, защото всички жители на Калормен бяха мургави. Друго го смая — брадата на странника: боядисана в червено, накъдрена и лъсната от благоуханни помади. Голите му ръце подсказваха, че е господар от земите Таркаан. Затова Аршийш коленичи пред него, при което брадата му опря земята, и направи знак на Шаста да стори същото.
Странникът поиска подслон за през нощта и рибарят, естествено, не посмя да му откаже. За вечеря поднесоха на таркаанеца най-доброто, с което разполагаха (но той не му обърна особено внимание), и както винаги, когато рибарят имаше гости, Шаста получи комат хляб и трябваше да напусне колибата. В такива случаи обикновено спеше с магаренцето в малката покрита със слама барака. Ала този път беше много рано за лягане и понеже никой никога не беше казвал на Шаста колко е лошо да се подслушва, той се настани до един процеп и прилепи ухо да чуе какво приказват възрастните.
— Е, стопанино — подхвана таркаанецът, — възнамерявам да купя момчето от теб.
— О, господарю — отвърна рибарят (по интонацията Шаста се досети, че лицето му вече е придобило алчен израз), — каква цена би убедила вашия покорен слуга независимо от бедността да продаде единственото си дете, плът от плътта му? Та нали поетът казва, че по-силна от нуждата за храна е привързаността към сина?
— Това е така — отвърна гостът суховато. — Но поетът казва също, че който пожелае да измами човек на закона, все едно за ударите на камшика гърба си оголва. Не позволявай на устата си да изрича неистини! Това момче в никакъв случай не е твой син. Виж, кожата ти е мургава като моята, а то е бяло и русо като красивите, но проклети варвари, които обитават далечния север.
— Както е казано — отвърна рибарят, — от щитовете на враговете ни пази мечът, ала на мъдростта окото прекрачва всякакви прегради! Да ви призная, любезни ми гостенино, толкова съм беден, че не се ожених и с деца не се сдобих. Но през същата година, когато Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) започна великото си и благословено царуване, в нощ с кръгла като пита луна на боговете бе угодно да ми отнемат съня. Та надигнах се аз от постелята и отидох на брега да се освежа, да погледам водата, да се насладя на хладния въздух. И дочух наблизо шум от гребла, а после тих вик. След малко приливът докара на брега лодка, а в нея имаше изпосталял от глад и жажда мъж, умрял току-що (още беше топъл), празен мех за вода и едно живо дете. „Явно — помислих си — тези окаяни хора са претърпели корабокрушение и боговете са пожелали мъжът да умре от глад, но детето да оцелее.“ И понеже знам колко щедри са боговете към онези, които помагат на изпадналите в беда, и към изпълнените със състрадание, а вашият покорен слуга е с жалостиво сърце, аз…