Фредерик Форсайт
Четвъртият протокол
Първа част
1.
Човекът в сиво реши да пипне колекцията от диаманти „Глен“ в полунощ. При положение че още са в сейфа и обитателите на апартамента ги няма. Дали е така, той трябваше да научи. Така че наблюдаваше и чакаше. В седем и половина търпението му бе възнаградено.
Голямата широка лимузина излезе от подземния паркинг, мощна и изящна, както подсказваше името й. Спря за момент на изхода на подземието, докато шофьорът оглеждаше улицата за минаващи коли, след това зави и се насочи към Хайд парк Корнър.
Седнал в наетото волво комби, облечен в наета шофьорска униформа, точно срещу луксозния жилищен блок, Джим Ролингс въздъхна с облекчение. Без да го забележат, беше видял от другата страна на Белгрейвиа стрийт това, което се беше надявал да види — на волана беше съпругът, а до него жена му. Моторът и отоплението на колата му вече работеха, за да прогонват студа. Той включи лоста на автоматичните скорости и леко се измъкна от редицата паркирани коли. Тръгна след ягуара.
Беше свежа и светла сутрин. Над Грийн парк на изток се виждаше бледо сияние и уличните лампи още светеха. Ролингс беше заел позицията си още от пет часа и въпреки че доста хора минаха по улицата, никой не го забеляза. В Белгрейвиа, най-богатия район от лондонския Уест Енд, един униформен шофьор в голяма кола не привлича вниманието на хората, особено когато отзад има четири куфара и голяма кошница и е тридесет и първи декември сутринта. Много от богатите обикновено се готвят да напуснат столицата, за да прекарат празниците в именията си в провинцията.
При Хайд парк Корнър караше на около петдесет метра зад ягуара и остави един камион да се вмъкне между тях. Нагоре по Парк Лейн го обзе моментна тревога — там имаше клон на банка „Каутс“ и той се обезпокои да не би двойката от ягуара да реши да спре и депозира диамантите в сейф.
При Мраморната арка отново въздъхна облекчено. Лимузината не зави покрай нея в обратна посока по Парк Лейн, към банката. Продължи направо по Грейт Къмбърлънд Плейс, после по Глостър Плейс на север. Така че обитателите на луксозния апартамент на осмия етаж на жилищна собственост Фонтеной Хаус нямаше да оставят нещата в „Каутс“ — те или ги бяха взели с тях в колата, или ги бяха оставили в жилището си.
Ролингс беше уверен, че са направили второто. Той кара след ягуара до Хендън, проследи го с поглед, докато измине последната миля до магистралата М–1, и обърна назад, към Централен Лондон. Очевидно, както се беше и надявал, те отиваха при брата на жената, дука на Шефийлд, в именията му в Северен Йоркшир — на шест часа път с кола. Това означаваше, че има на разположение минимум двадесет и четири часа — повече, отколкото му беше необходимо. Не се съмняваше, че ще може да „превземе“ апартамента във Фонтеной Хаус — в края на краищата той беше един от най-добрите професионалисти в Лондон.
До средата на сутринта той върна волвото на компанията, униформата — на магазинчето за костюми под наем и празните куфари — в шкафа. След това се прибра в апартамента си на последния етаж на един преустроен склад за чай в родния му Уондсуърт — удобно и скъпо мебелирано леговище. Независимо от просперитета си по рождение и по дух той си оставаше човек от Южен Лондон и въпреки че Уондсуърт не беше така шик, както Белгрейвиа или Мейфеър, там си оставаше неговата „крепост“. Както всички от бранша, той също не обичаше да напуска сигурните стени на своята крепост. Вътре се чувстваше в безопасност, въпреки че и на полицията, и на подземния свят беше известен като „муцуна“ — жаргонна дума за престъпник или злодей.
Като всички преуспяващи бандити там, където живееше, той поддържаше скромна репутация — караше небиеща на очи кола и единственият лукс, който си позволяваше, беше елегантността на апартамента му. Сред по-ниските кръгове от йерархията на подземния свят той умишлено култивираше неяснота по въпроса с какво точно се занимава и „досието“ му, макар и полицията да подозираше каква е специалността му, беше чисто, ако оставим настрана краткото окошарване като тийнейджър. Очевидният му успех и потайността около начина за постигането му предизвикваха възхищението на по-младите претенденти в играта и те с удоволствие му правех дребни услуги. Дори тежките банди, които ограбват касите на фирмите посред бял ден, въоръжени с ловни пушки и дръжки от брадви, го бяха оставили на мира.
Налагаше се да има и „фасада“ — дейност, която да обяснява парите му. Всички преуспяващи „муцуни“ имаха някакъв законен бизнес. Карането на такси, магазинчетата за зеленчуци, търговията на дребно или търговията със старо желязо винаги са били предпочитани. Те предлагат много скрити преимущества — плащане в брой, свободно време, потайни места, възможността да се наемат „горили“. Това са мъже с малко мозък, но значителна физическа сила, които също се нуждаят от някаква законна работа, с която да прикриват факта, че обикновено ги наемат заради мускулите им.