Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове
КНИГА първа от поредицата Хрониките Уордстоун
На Мари
Най-високата точка в Графството
е белязана от мистерия, говори се,
че веднъж в страховита буря там
загинал мъж, докато приковавал
зло, застрашаващо целия свят.
След това ледът завладял земята,
а когато се оттеглил, дори формите
на хълмовете и имената на
градовете в долините се били
променили.
Сега, на тази най-висока точка
на възвишенията няма и следа
от случилото се толкова отдавна,
но името му все още живее.
Нарича се
Камъкът на Уордстоун.
Глава 1
Седми син
Прогонващия духове пристигна по сумрак. Изминал бе дълъг и тежък ден и аз бях готов да вечерям.
- Сигурен ли сте, че е седми син? - попита той. Гледаше надолу към мен и клатеше подозрително глава.
Татко кимна.
- И вие също сте били седми син?
Тате кимна отново и взе да потропва нетърпеливо с крака, опръск-вайки бричовете ми с капчици кафява кал и оборска тор. Дъждът капеше от козирката на шапката му. Валеше вече почти месец. По дърветата имаше млади листа, но пролетното време беше още далеч.
Татко беше фермер, както и неговият баща, а първото правило на фермерството е да не раздробяваш фермата. Не можеш просто да я поделиш между децата си; тя ще става все по-малка и по-малка с всяко поколение, докато накрая нищо не остане. Затова бащата оставя фермата си на най-големия си син. После намира занимания за останалите. Ако е възможно, се опитва да намери на всеки някакъв занаят.
За това му е нужна благосклонността на много хора. Един вариант е местният ковач, особено ако фермата е голяма и е възлагал на ковача много работа. Тогава има вероятност ковачът да предложи да вземе някого от синовете за чирак, но и така пак настаняваш само единия син.
Аз му бях седмият и докато стигне до мен, всички възможности за услуги вече бяха използвани. Татко беше толкова отчаян, че се опитваше да убеди Прогонващия духове да ме вземе за свой чирак. Или поне така си мислех по онова време. Трябваше да се досетя, че зад това стои мама.
Тя стоеше зад много неща. Много преди да се родя, именно с нейните пари била купена фермата ни. Как иначе би могъл да си я позволи един седми син? А мама не беше от Графството. Идваше от някаква страна, далеч отвъд морето. Повечето хора не се досещаха, но понякога, ако човек се заслушаше много внимателно, би доловил лека разлика в начина, по който тя произнасяше определени думи.
И въпреки това не си представяйте, че ме продаваха в робство или нещо от този род. И бездруго фермерската работа ми беше досадна, а това, което наричаха „градът“, не беше нещо повече от затънтено село. Със сигурност не и мястото, на което бих искал да прекарам остатъка от живота си. Така че в известен смисъл ми харесваше идеята да бъда гонител на духове; беше много по-интересно, отколкото да доя крави и да нахвърлям тор.
Въпреки това се чувствах нервен, защото си беше плашеща работа. Щях да се науча как да закрилям ферми и села от създания, които скитат в нощта. Обуздаването на таласъми, богърти и всевъзможни зли твари щеше да е всекидневна работа. Това вършеше Прогонващия духове, а аз щях да бъда негов чирак.
- На колко е години? - попита Прогонващия духове.
- Ще стане на тринайсет идния август.
- Дребничък е за възрастта си. Умее ли да чете и пише?
- Да - отвърна татко. - Умее и двете, а освен това знае гръцки. Майка му го научи и той го проговори почти преди да проходи.
Прогонващия духове кимна и погледна назад през калната пътека отвъд портата към фермата, сякаш се ослушваше за нещо. После сви рамене:
- Това е доста тежък живот дори за мъж, а камо ли пък за момче -каза той. - Мислите ли, че е готов за това?
- Силен е и ще стане едър като мен, когато порасне съвсем - рече татко, като изопна гръб и се изправи в цял ръст. Когато го стори, темето му стигна точно до брадичката на Прогонващия духове.