Нора Робъртс
Диамантът в короната
Тя бе принцеса. Родена, отгледана и най-грижливо възпитана като принцеса. Поведението й беше безупречно, говорът й — съвършен, обноските й — изрядни. Образът, който създаваше, бе на младост, самоувереност и грация, всичко съчетано в прелестна и старателно отработена комбинация.
Знаеше, че това се очакваше от един член на кралското семейство на Кордина — поне на обществено място. Благотворителният прием във Вашингтон бе много обществено място. Затова Камила изпълняваше своите задължения, поздравяваше гостите, които хубаво си бяха платили за възможността да общуват с кралски особи.
Гледаше как майка й, Нейна светлост Габриела Кординска, се справя без никакво усилие с всичко това. Или поне майка й създаваше впечатлението, че се справя без никакво усилие, макар че бе положила не по-малко старания за подготовката на събитието от дъщеря си.
Виждаше как баща й, толкова красив и спокоен, и най-големият й брат, който тази вечер бе нейният кавалер, непринудено се смесват с тълпата. Тълпа, която включваше политици, знаменитости и най-богатите хора.
Когато дойде моментът, Нейно кралско височество Камила Кординска зае мястото си за първата част от вечерното представление. Косите й бяха подредени в сложна плитка, оставяща открита изящната й шия, върху която светеха само изумрудите. Роклята й бе елегантно черна, създадена да подчертае крехката й фигура — фигура, която и тя, и нейната шивачка знаеха, че заплашва да стане направо мършава.
Апетитът й не бе както преди време.
Изражението й бе овладяно, държанието й безукорно. Главоболието бушуваше като горски пожар зад очите й.
Бе принцеса, ала освен това бе жена на ръба на издръжливостта си.
Камила ръкопляскаше. Усмихваше се. Смееше се.
Бе почти полунощ и вече бяха изминали осемнадесет часа от официалния й работен ден, когато майка й успя да размени две думи насаме с нея, като обви ръка около кръста й и наклони глава към нея:
— Миличка, не изглеждаш добре. — Само едно остро майчино око би забелязало изтощението, а очите на Габриела наистина бяха остри.
— Просто съм малко уморена.
— Върви. Върни се в хотела. Недей да спориш — прошепна тя. — Работиш много, прекалено много. Трябваше да настоявам да останеш за няколко седмици на село.
— Имаше толкова много неща, които трябваше да се свършат.
— И ти свърши достатъчно. Вече казах на Мериън да предупреди охраната и да се погрижи за колата ти. Ние с баща ти също до един час си тръгваме. — Габриела погледна през рамо и видя, че синът й забавлява и се забавлява с една популярна американска певица. — Искаш ли Кристиян да дойде с теб?
— Не. — Умората й си пролича от това, че тя не се и опита да спори. — На него му е приятно. А и без това е по-разумно да се измъкнем един по един. — И безшумно, надяваше се Камила.
— Американците те обичат, може би малко прекалено. — Габриела с усмивка целуна дъщеря си по бузата. — Върви, почини си. Ще говорим сутринта.
Но Камила не успя да се измъкне безшумно. Въпреки колата-примамка, предпазните мерки на охраната и скучните обиколки из сградата, за да излезе през една странична врата, пресата я бе надушила.
Едва направи една крачка в нощта, и бе ослепена от светкавици. Виковете се стоварваха върху нея, отекваха в главата й. Тя почувства движението, усети как безброй ръце я дърпат и докато телохранителите, притиснали я от двете страни, я вкарваха в чакащата лимузина, с ужас осъзна, че краката й треперят.
Не можеше да вижда, не можеше да мисли, ала се мъчеше да запази самообладание по време на това паническо бягство.
Бе толкова ужасно горещо, толкова ужасно тясно. Сигурно затова й стана лошо. Беше й лошо, нямаше сили и се чувстваше глупаво уплашена. Не бе сигурна дали падна, дали я блъснаха вътре или просто се хвърли в колата.
Когато вратата се затръшна зад гърба й и виковете останаха отвън като ревящо море зад преграда от стомана и стъкло, Камила потрепери и зъбите й почти започнаха да тракат от студ под внезапно облялата я ледена вълна от климатичната инсталация. Затвори очи. Като през мъгла чу загрижения глас на един от телохранителите си:
— Добре ли сте, Ваше Височество?
— Да. Да, благодаря. Много съм добре.
Но знаеше, че не е.
ПЪРВА ГЛАВА
Каквото и да можеше да се каже и без съмнение щеше да се каже, това нямаше да бъде импулсивно решение. Нейно кралско височество Камила Кординска не бе импулсивна натура. Ала бе отчаяна.
Отчаянието, бе принудена да си признае, се бе надигало в нея от месеци. През тази гореща, лепкава, безкрайна юнска нощ то, въпреки всичките й усилия да го отрече, бе достигнало до треска.