Дик Франсис
Фаворит
Първа глава
Смесен мирис на потен, разгорещен кон и студена речна мъгла ме удари в носа. Наоколо се разнасяше само плясък на камшици, тропот от копита и от време на време — металното чаткане на конски подкови, удрящи се една в друга. Зад гърба ми препускаха колона мъже, облечени като мен с бели копринени бричове и разноцветни куртки, а отпред — една фигура, открояваща се ярко в зелено и червено на фона на сивата мъгла — самотен ездач, стегнал силно юздите на коня си, за да прескочи преградата от брезови трупи, издигаща се на пътя му.
Всичко вървеше според предвижданията. Бил Дейвидсън беше на път да спечели деветдесет и седмата си гонка с препятствия, червеникавокафявият Адмирал за пореден път доказваше, че е най-добрият състезателен кон в кралството и аз, както често преди това, от няколко минути съзерцавах слетите силуети на гърбовете им.
Пред мен мощната задница на коня се напрегна и се стегна. Адмирал прескочи преградата с лекота като истински състезател от класа. И при това спечели още две дължини преднина, както установих, докато препусках подире му.
Бяхме в далечния край на хиподрума в Мейдънхед, на около осемстотин метра от финиша. Не можех и да се надявам, че ще ги догоня.
Февруарската мъгла се сгъсти. Ставаше все по-трудно да се вижда по-далеч от следващото препятствие, а притихналата обгръщаща ни белота още по-плътно ни затваряше — всеки ездач бе потънал в своя самотен кръг от ада. Скоростта беше единствена реалност. Финишът, тълпите, трибуните и разпоредителите, останали някъде назад в мъглата и едновременно с това очакващи пи невидими отпред, изглеждаха някак си нереални на тази пустинна отсечка, дълга повече от два километра.
В този тайнствен, откъснат от действителността свят всичко би могло да се случи. И то се случи.
Взехме първата част от завоя в далечната част на хиподрума и се приготвихме да прескочим поредната преграда. Бил се носеше на поне десет дължини пред мен почти без да полага усилие — обикновено рядко му се налагаше да се бори за победата.
Служител от хиподрума се запъти отвън към преградата и прекрачи вътре на пистата, потупвайки с ръка по брезовите трупи, после се измъкна обратно под перилата. Бил погледна през рамо към мен и зъбите му се белнаха в усмивка, когато с удоволствие установи колко съм изостанал. После се обърна напред към препятствието и премери на око разстоянието.
Адмирал прескочи без грешка преградата — вдигна се, за да покаже, че полетът не е само за птиците.
И падна.
С ужас видях как във въздуха панически ритат кафеникави конски крака. Конят се превъртя през глава, мярна ми се ярко облечената фигура на Бил, който изхвърча от най-високата точка на траекторията с главата напред, и Адмирал се сгромоляса отгоре му.
Без да мисля, автоматически свих надясно и пришпорих коня си. Докато прелитахме над преградата, се опитах да зърна Бил. Той лежеше на земята с протегната ръка. Очите му бяха затворени. Адмирал се беше стоварил по гръб върху корема му и се въртеше напред-назад в трескави опити да се изправи на крака.
Стори ми се, че видях нещо под тях — нещо нелепо, което не би трябвало да се намира там, — само че се движех твърде бързо и не можах да огледам добре.
Докато конят ми се отдалечаваше от преградата, стомахът ми се сви, сякаш ме сритаха. Това падане някак си твърде много приличаше на някакъв вид хитроумно убийство.
Огледах се през рамо. Адмирал най-после се изправи на крака и избяга, а служителят от хиподрума се приближи и се наведе над неподвижното тяло на Бил. Вниманието ми отново бе привлечено от състезанието. Бях излязъл начело и трябваше да задържа позицията си. Покрай мен откъм насрещното препятствие, където бе чакал, притича човек, облечен в черна униформа с бял колан — медикът от „Бърза помощ“. Отиваше да помогне на Бил.
Преведох коня си през следващите три препятствия без особена стръв и когато тълпата ме посрещна със смесени възгласи на изненада и разочарование, приех това за достатъчно приветствие към победителя. Прекосих финиша, потупах коня си по шията и огледах трибуните. Повечето глави бяха обърнати към последното препятствие и безуспешно търсеха в непроницаемата мъгла фаворита — Адмирал, коня, който не бе губил състезание през последните две години.
Даже симпатичната дама, чийто кон яздех, ме посрещна с въпрос:
— Какво се е случило с Адмирал?
— Падна.
— Излезе ни късметът — засмя се доволно госпожа Мървин.