Премерих пулса — типичния за мозъчна контузия пулс, — прегледах очите, но нямаше никакво съмнение за сериозността на състоянието му. Счупеният череп притискаше мозъка и вероятно с всеки изминат миг налягането се увеличаваше от вътрешен кръвоизлив. Въпросът бе какво да се прави. Тук с нищо не можех да му помогна, но и не можех да го оставя, за да потърся помощ. Беше ужасна дилема: каквато и помощ да му окажех, тя трябваше да е бърза, а пясъчната струйка на живота му бавно изтичаше, докато седях, коленичил безпомощно до него.
Изведнъж си спомних за свирката. Нейният звук ме бе довел на това място, сигурно щеше да доведе и други. Вдигнах я до устните си и я надух силно и продължително, после още веднъж и още веднъж. Острият, пронизителен, зловещ писък, който наруши мъртвешкия покой на гората и разбуди птиците, разтърси пренапрегнатите ми нерви. За мен беше болезнено непоносимо да вдигам този отвратителен шум, но друг изход нямаше. Трябваше да продължавам, докато ме чуят и привлека някого на това отдалечено и усамотено място.
Действията ми имаха много по-бързи резултати, отколкото очаквах; тъкмо вдигах отново свирката, когато чух шум откъм гората — сякаш някой се провираше през храстите. Насочих лъча на фенерчето и се изправих от предпазливост, докато видя кой и какъв е новодошлият. Почти в същия миг откъм гората се появи светлина, която проблесна и изчезна, сякаш някой носеше фенер между дърветата. След това засвети ярко и се насочи право към мен, докато новодошлият се показа от гората. За кратко време бях заслепен от светлината на фенера му, но когато се приближи, осветих го и аз и видях, че е полицай. Очевидно той току-що бе видял тялото в краката ми, защото изведнъж ускори крачка и пристигна толкова задъхан, че няколко мига стоя безмълвен, като осветяваше с фенера бездиханния си другар, дишаше тежко и го наблюдаваше втренчено с учудване и ужас.
— Господ да ни е на помощ! — след малко успя да изрече той. — Какво, по дяволите, се е случило? Кой надуваше тази свирка?
— Аз — отговорих му, при което той кимна и като ме освети още веднъж и ме огледа изпитателно, попита настойчиво:
— Вие кой сте и как се озовахте тук?
Накратко обясних случилото се и добавих, че е крайно необходимо раненият да бъде пренесен в болница колкото се може по-бързо.
— Значи не е мъртъв? — попита той. — Казвате, че сте лекар? Не можете ли да направите нещо за него?
— Тук не мога — отговорих аз. — Той има много дълбока фрактура на черепа. Ако нещо може да се направи, то трябва да стане в болница; трябва да бъде пренесен много внимателно. Ще имаме нужда от линейка. Можете ли да отидете за линейка? Колелото ми е подпряно долу на портата.
Той размисли няколко минути. Очевидно имаше причина да се колебае, защото отговори:
— Не бива да се отдалечавам от това място, онзи убиец сигурно се спотайва някъде в гората. А и вие не бива да оставяте тоя нещастник. След мен имаше още един човек. Ей сега ще дойде, ако не е загубил пътя. Май е по-добре да се върна малко назад и да го потърся.
Той насочи лъча на фенера си към гората и тъкмо се канеше да се върне, когато в далечината се чу слаб глас; очевидно нас викаха.
— Вие ли сте, мистър Кемпстър? — извика полицаят.
Отговорът явно беше утвърдителен, макар че не разбрах какво точно каза човекът; след около минута той излезе от гората и забърза към нас. И мистър Кемпстър също като полицая беше в доста тежко състояние поради усилията си — известно време той стоеше, дишаше тежко и се държеше за сърцето, докато гледаше ужасено проснатото на земята тяло.
— Можете ли да карате колело, мистър Кемпстър? — попита полицаят.
Мистър Кемпстър успя да прошепне, че може, макар да не е кой знае какъв велосипедист.
— Е — каза полицаят, — трябва ни линейка, за да закараме тоя нещастник в болницата. Ще можете ли да вземете колелото на доктора и да отидете до полицейския участък да разкажете за случилото се?
— Къде е колелото? — попита мистър Кемпстър.
— Подпряно е на портата, там, където започва коларският път — казах аз и добавих: — Можете да вземете моето фенерче, а аз ще ви изпратя до края на пътеката.
Той се съгласи с желание, помислих си аз, това място май не му хареса особено. После му подадох фенерчето и го съпроводих до пътя, а когато се върнах, полицаят бе коленичил до другаря си и го разглеждаше на светлината на фенера.