Но при все това, аз грешах, както ще се убедите сами по-нататък.
Глава трета
Питър Ганет
Въпросът за западането на лондонските улици честичко ме е занимавал. Защо ли все повече западат и няма подобрение? Изглежда, промяната е продиктувана от някаква загадъчна закономерност. Постоянно се натъкваме на улици, някога модни, а сега запуснати, чиито просторни къщи, преди обитавани от богаташи и знаменитости, са изпаднали до такава степен, че служат за подслон на всякакви бедняци — от обеднели буржоа до най-големите сиромаси; улици, от които каретите са изчезнали, за да отстъпят място на количката на амбулантния търговец и каруцата на въглищаря. Никога в живота си не съм виждал улица, която да се е променила към по-добро: от невзрачна да стане модерна, от бедна — елегантна.
На тези мисли ме навежда видът на квартала, в който се бях установил, след като приключих работата си в Нюингстед. Не бих казал, че Оснабъро Стрийт в Марилибоун е запусната. Напротив, това е много почтена улица. Но високите й къщи с плоски фасади, просторни стаи и внушителни входове очевидно са били свидетели на по-добри времена и целият квартал носи следи от странния упадък, за което вече споменах.
Причината за идването ми на Оснабъро Стрийт бе покупката на „открито наследство“ — доста точно описание, защото нямаше никакво съмнение, че моят предшественик е умрял, а липсата на пациенти ставаше все по-осезателна, докато ден след ден стоях сам и необезпокояван в лекарския кабинет, прелиствах недоверчиво страниците на старите регистри и се чудех дали имената, записани там, по някаква случайност не принадлежат на митични същества или тези пациенти единодушно не са последвали починалия в царството небесно или в преизподнята.
Все пак от време на време имах повиквания и посещения, отначало от случайни непознати или нови жители на квартала, но с течение на времето, като използувах нови запознанства и препоръки, „откритата собственост“ се превърна в съвсем реално „ядро“, което се разрастваше бавно и обещаваше истинска лекарска практика в недалечно бъдеще. Часовете на самотното ми пребиваване в кабинета започнаха да намаляват все повече, нарушавани от приятни прекъсвания, и кратките ми делови разходки по улиците вече не бяха просто географски изследвания, а имаха определена цел.
Както вече казах, работата ми се увеличаваше предимно чрез препоръки. Пациентите, изглежда, ме харесаха и споменаваха това пред познатите си — така се запознах с Питър Ганет. Помня този случай много ясно, въпреки че тогава изглеждаше съвсем незначителен. Беше мрачна декемврийска сутрин, около три месеца след заминаването ми от Нюингстед, когато се отправих на „обиколката“ си (състояща се от един пациент) и докато минавах за по-пряко по страничните улички зад Къмбърланд Маркет, за да стигна до Джейкъб Стрийт, Хампстед Роуд, сравнявах мрачните малки улички с приятните пътища около Нюингстед. Джейкъб Стрийт бе още един пример към „закона за западането на лондонските улици“, за който вече споменах. Запусната и с жалък вид, преди тя е била място за работа и живеене, предпочитано от известни и знаменити художници. Но славата й не беше съвсем отминала, тъй като някои от къщите имаха удобни ателиета, и сред обитателите й все още имаше художници, макар и по-неизвестни и скромни. Мистър Дженкинс — съпругът на моята пациентка — беше скулптор и от прозореца на спалнята можех да го наблюдавам как дялка един твърде претрупан мраморен надгробен паметник в малкия двор долу.
Бях приключил, без да бързам, визитата си и вече се канех да тръгвам, когато мисис Дженкинс започна:
— Преди да сте си тръгнали, докторе, трябва да ви предам молбата на моята съседка мисис Ганет. Тази сутрин тя прати домашната си прислужница да ми каже, че мистър Ганет не се чувства добре, ще ви бъде признателна, ако наминете да го прегледате. Тя знае, че вие ме лекувате, а пък те си нямат домашен лекар. Живеят през една врата, номер дванайсет.
Благодарих й за препоръката и като пожелах приятен ден, отправих се към номер дванайсет, като се приближавах бавно, за да огледам предварително къщата. Резултатът бе задоволителен, що се отнася до благосъстоянието на моя нов пациент, тъй като домът бе добре поддържан в сравнение с околните къщи, а лъскавото пиринчено чукче, лъскавата топка на вратата и блестящото от чистота стъпало пред прага подсказваха, че живеещите в къщата стоят доста над нивото на обитателите на Джейкъб Стрийт. Отстрани имаше широка двукрила порта с малка вратичка, която погледнах с любопитство. Навярно бе вход към някакъв двор или фабрика, приспособен за преминаване на камиони и фургони, но очевидно принадлежеше на къщата, защото отстрани на портата висеше шнур на звънец, а под него имаше малка пиринчена табелка с надпис „П. Ганет“.