— Значи нищо не се е запазило — нито документи, нито снимки? — безнадеждно попита Андрей.
— Нищо. Всичко изгоря. Мисля, че децата са я свършили тая пакост — авторитетно заяви Перхуров. — Всички знаеха, че стопанинът не е жив, че къщата е празна… е, и те са се вмъкнали вътре. Нали знаете как става? Бира, евтино вино, цигари. Може да са хвърлили незагасен фас, а може и да са я подпалили нарочно, хулигани.
Може, може… Има ли значение как е изгоряла къщата, важното е, че сега не съществува документ за смъртта на Олег Петрович Личко. А той трябва да намери такъв на всяка цена.
Андрей успя да замине за Вологодска област чак след седмица. Учудващо лесно намери психиатричната болница — съпрузите Перхурови, макар и да не знаеха точния й адрес, имаха добра памет и си спомниха всичко, което им бяха разказвали съседите Личко за посещенията си в тази болница. Така че Андрей тръгна въоръжен с ярки ориентири: имена на гари, на промишлени предприятия и други важни сведения, които, разбира се, можеше да са остарели значително през последните петнайсетина години. С предприятията се бе случило именно така, докато имената на гарите и географските ориентири се бяха запазили, а това много му помогна.
Със смъртните актове се занимаваше отделът по гражданското състояние и именно там отиде Андрей най-напред, но го очакваше разочарование: не бяха запазени никакви архиви, през деветдесет и девета година било направено прерайониране, местните административни органи се сливали, разделяли, ликвидирали и отново се създавали, а след всичката тази суетня просто бе невъзможно да се намери каквото и да било. Съответно нямаше компютърна база данни, бяха започнали да я създават едва преди две години.
— Идете в болницата, нека те да поразровят архивите си — беше съветът, който получи Андрей, — те ще ви издадат ново удостоверение за смъртта, а въз основа на това ние ще ви напишем нов смъртен акт.
Болницата му се видя не просто страшна, а истински зловеща. Триетажно паянтово дървено здание, просмукано цялото с миризмите на отчаянието, на лекарствата, на загорялата млечна каша. На разкривени пейчици седяха и се грееха на слабото пролетно слънце хора със странни физиономии и неестествено вцепенени гърбове. А очите им бяха такива, сякаш те или абсолютно нищо не разбираха за този свят, или обратното, знаеха за него нещо, което другите не можеха да знаят.
Кабинетът на главния лекар се намираше на втория етаж. На бялата врата с отдавна олющена боя висеше табелка: „Главен лекар — Л. Я. Юркунс“. Андрей извади от чантата си събраните в папка документи: свидетелството за развода на майка му с Олег Петрович Личко, собствения си паспорт и другите документи, от които личеше кога и защо се бе променяло фамилното му име — и решително влезе в кабинета, като наум се зарадва, че тук нямаше никакви приемни със строги секретарки.
Още щом пристъпи прага, Андрей срещна остър поглед на ярки светли очи, които незнайно как се оказаха много близо до неговите. В следващия миг съобрази, че кабинетът на главния лекар е толкова малък, та всеки влизащ, преди да направи и половин крачка, се озовава пред бюрото, зад което седи възрастен мъж с ослепителнобяла престилка.
Мусатов, който бе свикнал с просторни и добре обзаведени офиси, така се смути, че вместо подготвените фрази измънка:
— А, здравейте…
— Добър ден. Мен ли търсите?
— Ако вие сте главният лекар — вас. Може ли?
— Може. Но моля, седнете. — Стопанинът на кабинета посочи стола, в който вече бяха опрели коленете на Андрей. — Слушам ви.
Като се обърна внимателно, за да не строши или събори нещо в тази немислима теснотия, Мусатов приседна на стола и веднага почувства как той се заклати застрашително под него.