Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът
На Луси Барфийлд
Моя скъпа Луси,
Тази история написах за теб, но когато я започвах, не бях помислил, че момичетата растат по-бързо от книгите. И ето че ти вече си твърде голяма за вълшебни приказки, а докато книгата ми бъде отпечатана и подвързана, ще пораснеш още повече. Но един ден ти ще бъдеш достатъчно голяма, за да почнеш отново да четеш вълшебни приказки. Тогава може би ще свалиш книгата от някой горен рафт на библиотеката, ще я избършеш от праха и ще ми кажеш какво мислиш за нея. Аз навярно ще съм твърде глух, за да те чуя, и твърде стар, за да разбера това, което казваш, но ще бъда все още твоят любещ те кръстник.
Глава първа
Луси поглежда в дрешника
Имаше едно време четири деца, които се наричаха Питър, Сузан, Едмънд и Луси. Тази книга разказва за това, което им се случи по време на войната, когато, поради бомбардировките, родителите им ги изпратиха вън от Лондон. Изпратиха ги в къщата на един стар професор, който живееше в провинцията на десет мили от най-близката железопътна гара и на две мили от пощенската станция. Професорът нямаше жена и за голямата му къща се грижеха госпожа Макреди и три прислужници (казваха се Айви, Маргарет и Бети, но те нямат голямо участие в нашия разказ). Самият професор беше много стар, с рунтава бяла коса, която растеше както по главата, така и по по-голямата част от лицето му. Децата го харесаха почти веднага. Но първата вечер, когато излезе да ги посрещне на входната врата, той изглеждаше тъй странен, че Луси (най-малката) се поуплаши, а Едмънд (вторият по възраст) щеше да се разсмее и за да скрие това, започна да се преструва, че си духа носа.
В тази първа вечер, щом децата пожелаха лека нощ на професора и се качиха на втория етаж, момчетата отидоха в спалнята на момичетата, за да обсъдят всичко.
— Няма грешка, добре се уредихме — каза Питър. — Тук ще бъде чудно хубаво. Това старче ще ни оставя да правим каквото си искаме.
— Струва ми се, че е много мил дядко — каза Сузи.
— О, престанете! — измърмори Едмънд, който беше изморен, а се преструваше, че не е, и това, както винаги, го правеше кисел. — Стига сте приказвали така.
— Как? — обърна се към него Сузан. — Но, както и да е, време е вече да си в леглото.
— Опитваш се да говориш като мама — каза Едмънд. — А ти коя си, че да ми нареждаш кога да си лягам? Лягай си ти!
— А не е ли най-добре всички да си лягаме? — предложи Луси. — Навярно ще ни се карат, ако разберат, че сме се събрали тук да си говорим.
— О, няма — каза Питър. — В къща като тая едва ли някой го е грижа какво правим. При това не могат да ни чуят, тъй като от тук до столовата има около десет минути път по безброй стълби и коридори.
— Какъв е този шум? — внезапно извика Луси. Тя никога не беше виждала такава голяма къща и от мисълта за дългите коридори и редиците врати, водещи в празни стаи, започваха да я побиват тръпки.
— Това е птица, глупаче — каза Едмънд.
— Бухал — допълни Питър. — Това място навярно е много удобно за птици. Аз отивам вече да спя. Предлагам да правим проучванията утре. Какво ли не може да се намери в такова място! Видяхте ли онези планини, край които минахме, като пътувахме насам? А горите? Сигурно има и орли. Може да има елени или ястреби.
— И язовци — допълни Луси.
— И лисици — каза след нея Едмънд.
— И зайци — добави Сузан.
Но сутринта ги посрещна с проливен дъжд. Толкова силен, че през прозореца не се виждаха нито планините, нито горите, нито дори поточето в градината.
— Ами да, сега пък ще вали — каза Едмънд.
Децата бяха свършили закуската заедно с професора и се бяха качили в определената им от него стая — дълга, с нисък таван, с два прозореца, които гледаха в една посока, и два — в друга.
— Престани да мърмориш, Еди! — каза Сузан. — Басирам се, че до един час дъждът ще спре! А междувременно няма да скучаем. Тук има радио и много книги.
— Но не и за мене — каза Питър. — Аз ще изследвам къщата.
Всички решиха да тръгнат с него и така започнаха приключенията. Тази къща беше сякаш безкрайно голяма и пълна с неочаквани неща. Както и очакваха, първите няколко врати, които отвориха, водеха в необитаеми спални. Но скоро попаднаха на една много дълга стая, пълна с картини, а в един ъгъл видяха и желязна ризница. Следващата стая беше цялата облицована в зелено, а в един от ъглите имаше арфа. След това извървяха три стъпала надолу и пет стъпала нагоре и после минаха през нещо като малко холче и врата, която водеше към балкон. После следваше поредица от свързани една с друга стаи с рафтове, отрупани с книги. Повечето от тях бяха много стари, а някои — по-големи и от черковна библия. Скоро след това надникнаха в съвсем празна стая, където се намираше само един голям дрешник от ония, дето имат огледало на вратата. Нищо друго нямаше в стаята освен една умряла конска муха на перваза на прозореца.