Stieg Larsson
MÄN SOM HATAR KVINNOR (The Millennium Series. Book 1)
© Stieg Larsson 2005
First published by Norstedts, Sweden, in 2005.
Published by agreement with Norstedts Agency.
© Неда Димова-Бренстрьом, превод, 2009
© Стефан Касъров, художник на корицата, 2009
ИК „Колибри“, 2011
ISBN 978-954-529-913-1
ПРОЛОГ Един петък през ноември
Това се повтаряше всяка година. Получателят на цветето навършваше днес осемдесет и две. Когато пратката с цветето пристигна, той я отвори и извади пакета. След това вдигна телефонната слушалка и набра номера на вече бившия полицейски инспектор, който след пенсионирането си се бе преместил в Силиян. Двамата мъже не бяха просто връстници. Те бяха родени в един и същи ден, което при дадените обстоятелства си бе чиста ирония на съдбата. Инспекторът знаеше, че телефонът му ще звънне след пристигането на пощата около единайсет часа сутринта, пиеше кафе и чакаше. Тази година обаче му се обадиха още в десет и половина. Той вдигна слушалката и каза „Здравей“, без да се представи.
– Пристигна.
– Какво е тази година?
– Не знам що за цвете е. Трябва да проверя. Обаче е бяло.
– Предполагам, че няма писмо.
– Не. Само цвете. Рамката е същата като миналата година. От тези, които човек сглобява сам.
– Ами пощенското клеймо?
– От Стокхолм.
– Почеркът?
– Главни букви, както винаги. Прави и красиво изписани.
С това разговорът бе изчерпан и по телефонната линия настъпи няколкоминутна тишина. Пенсионираният инспектор се наведе над кухненската маса и затърси лулата си. Бе наясно, че от него вече не се очакваше да зададе някакъв проницателен или изключително интелигентен въпрос, който да хвърли нова светлина върху случая. Това време отдавна бе отминало, а разговорите между двамата възрастни мъже бяха придобили характера на ритуал, породен от една мистерия, която никой нямаше ни най-малко желание да разгадава.
Латинското название на цветето бе Leptospermum (Myrtaceae) rubinette. Представляваше невзрачно храстовидно растение с малки листа, напомнящи тези на пирена, и двусантиметрови бели цветчета с по пет венчелистчета. Стъблото му бе високо около дванайсет сантиметра.
Родината на растението бе Австралия. Срещало се в пустошта и в планинските райони сред пищни туфи трева. Там го наричали Desert Snow. По-късно един от експертите в Ботаническата градина в Упсала щеше да констатира, че това едно изключително необичайно цвете, което рядко се отглежда в Швеция. Становището на ботаничката гласеше, че растението е от семейството на южния мирт[1]. Често го бъркали с далеч по-разпространения му братовчед Leptospermum scoparium, който растял в несметни количества в Нова Зеландия. Според нея разликата между двете била, че краищата на венчелистчетата на Rubinette били напръскани с микроскопични розови точици, което им придавало лек розов нюанс.
Като цяло Rubinette бе съмнително обикновено цвете. Нямаше търговска стойност. Не притежаваше никакви медицински свойства и не можеше да предизвиква халюцинации. Не ставаше нито за ядене, нито за подправка и бе напълно непригодно за производството на багрила. За сметка на това обаче имаше определено значение за коренните жители на Австралия – аборигените, които традиционно смятаха местността Айърс Рок[2] и растящата там фауна за свещени. Следователно според тях единственото земно предназначение на цветето бе да доставя наслада на околните с капризната си красота.
В становището си експертката от Упсала обясняваше, че ако Desert Snow е рядко срещано в Австралия, то в Скандинавия практически липсва. Тя самата никога не виждала подобен екземпляр, но колегите, с които била разговаряла, споделили, че в момента растяло в една градина в Гьотеборг. Не било изключено отделни ентусиасти и любители ботаници от други части на страната също да го развъждат в собствените си малки оранжерии. Причината то да вирее толкова трудно в Швеция била, че цветето предпочитало умерен и сух климат и трябвало да бъде прибирано вътре през шестте зимни месеца. Не обичало варовикова почва. Трябвало да се полива отдолу, направо в корена. Изисквало постоянни грижи.
Фактът, че цветето бе толкова рядко срещано в Швеция, теоретично би могло да улесни проследяването на конкретния получен екземпляр, но на практика това щеше да се окаже невъзможна задача. Липсваха разрешителни за отглеждане, нямаше и регистър, където да се направи справка. Никой не знаеше колко любители ботаници се бяха захванали с развъждането на това капризно цвете и имаха достъп до семената и растенията – можеше да са един-двама или пък няколкостотин. Можеше да са ги купили на частно, или да са ги поръчали по пощата от някой цветар или ботаническа градина в Европа. Можеше дори да са ги донесли направо от Австралия. С други думи, да успееш да идентифицираш сред милионите шведи точно онези любители ботаници, които имат малка оранжерия или пък саксийно цвете на прозореца, бе безнадеждна задача.