Нощната теменуга ((Сън))

Александър Блок Нощната теменуга (Сън)

Отшумяха случайните дни
и равнодушните нощи,
но запомних завинаги аз
туй, което сега ще разкажа,
туй, което се случи насън.

Зад мене остана среднощният град.
Есенен дъжд заръмя.
Далеч, дето свършва градът,
и небето, безсилно да скрива
делата, словата на моите съграждани,
в блатото падна —
аленееше късче зора.

Напуснал града,
аз бавно вървях по наклона
на уличка с няколко къщи,
и сякаш с приятел вървях,
но дори и да крачеше с мене,
той мълчеше през целия път.
Аз ли поисках това,
или той беше тъжен самият —
не знам, но се чувствахме чужди
и гледахме в разни посоки:
той виждаше как във файтони
плешиви и млади контета
прегръщат жени разкрасени.
Той не бе равнодушен дори
към девойките зад стъклата,
зад саксиите с жълти цветя…
Но светът посивя и помръкна,
и взорът на спътника — също,
и може би други желания
го завладяха,
когато, с нахлупен каскет,
изчезна зад ъгъла той
и остави ме сам.
(Бях безкрайно доволен, защото
какво по-добро от това —
да загубиш приятел добър?)

Минувачите оредяха.
Само мършави кучета срещах по пътя
и се караха нейде пияни жени.
Сред дъждовната пустош стърчаха
кочани от зелки, брези и върби,
лъхтеше на блато.

Щом напуснаха моята памет
глухи стъпки, лица, гласове,
и мистични беседи за разни религии,
и грижи: по колко ще вземем за стих —
все по-ясно разбирах,
че всъщност аз виждам наяве
туй, което видял съм насън.

Пътят стръмно се спусна
и изчезнаха градските къщи.
Всред блато — от остров до остров —
над ръждивата, мъртва вода,
прехвърлени бяха мостове
и в лилаво-зеления здрач
криволичеше бяла пътека —
към бездействие, дрямка и сън.
Там и горе, и долу,
и над сухите блатни треви,
и над късчето ярка зора —
бе изпълнен с очакване въздухът,
сякаш стоеше на стража,
очаквайки да разцъфти
дъщерята на нежните струи —
въздушни и водни.

Неслучайно бе всичко спокойно,
пред тържествена среща смълчано:
никой никога не е и чул,
от родители смъртни,
от класни наставници,
нито пък в книги е чел,
че тук, недалеч от града,
в това пусто, затънтено блато,
в този час на фабрични тръби и журфикси,
в този час чужд на зло и добро,
в този час на любовни скандали
и развратно-безкрайни беседи
за стомаха, несмилащ добре,
и за новите царски министри,
в този час на надменност към тези,
които в падения явни живеят,
и без срам свойто тяло продават,
и сред глъчката на тротоара
с нагла скромност ви гледат в очите —
никой никога не е дочул,
че в такъв оскърбителен час
всеки може да има видения.
И че скитник дори, като мен,
или може би ти, който вникваш
в моите думи с любов или злоба —
могат също да видят
безметежното, чисто и крехко,
лилаво-зелено цветче,
наречено Нощна Теменуга.
И додето си мислех така,
и сред блатото бродех,
през дъждовната мрежа съзрях
една малка колиба.
Без да зная къде съм попаднал,
аз полека открехнах вратата
и смутено застанах на прага.

До стените, сред ниската стая,
груби пейки видях наредени.
Край една дълга маса седеше
мълчаливо, с къделя в ръка,
и навела коси над чекръка,
посърнала, бледа девойка
с невзрачно лице.
Аз не помня дори, дали млада
или стара бе тя,
и какъв бе цветът на косата,
и какво бе лицето, очите?
Само знам, че тя тихо предеше,
после бавно отпусна ръце,
дълго, дълго седя, без да гледа,
без да мисли и без да скърби.
Зная също, че някога аз
съм я виждал и тя е била
може би по-красива, по-мила,
може би и по-млада, по-стройна,
и навярно, от мъка обзети,
са стояли в нозете й с трепет
побелели и горди крале.

И запомних добре,
че в колибата ниска
упоителен лъх се разнесе —
от това, че зад моите плещи
все тъй блатната дрямка струеше,
от това, че във въздуха чувствах
как дъхти Теменугата Нощна,
от това, че на нощния празник
аз пристигнах не в брачна премяна.
Аз бях скитник нещастен,
посетител на нощни локали,
а в колибата виждах крале.
Ала ясно си спомних,
че някога бил съм сред тях
и от тяхната чаша съм пил
край далечни скали, сред фиорди,
дето няма море, ни земя
и единствено в снежния здрач
мержелеят се златни корони
на крале скандинавски.
Странно тежък за мен
бе суровият дълг — да се кланям
на корони, забравени вече,
ала те го очакваха.
И засмя се душата ми тъжно
на техния жест закъснял.