Читать онлайн "Одисея в космоса 2010" автора Кларк Артур Чарльз - RuLit - Страница 1

 
...
 
     


1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 « »

Выбрать главу
Загрузка...

Артър Кларк

Одисея в космоса 2010

ПОСВЕЩАВАМ С УВАЖЕНИЕ И ВЪЗХИТА НА ДВАМА ВЕЛИКИ РУСНАЦИ, И ДВАМАТА ОПИСАНИ В ТОЗИ РОМАН:

генерал АЛЕКСЕЙ ЛЕОНОВ,

космонавт, герой на Съветския съюз, художник и

академик АНДРЕЙ САХАРОВ,

учен, носител на Нобелова награда, хуманист.

I. Леонов

Среща във фокус

Дори в метричната ера всички го наричаха „телескопа с диаметър хиляда фута“, а не „телескопа с диаметър триста метра“. Тъмнината бе заела вече половината от огромната чиния, настанена сред планинските хребети, тъй като тропическото слънце бавно се оттегляше да почива, ала триъгълният сал на антената, увиснал високо над центъра, все още блестеше на светлината. Далече отдолу само много зорко око би забелязало двете човешки фигури сред сложния лабиринт от подпорни конструкции, сред кабели и трансмисии.

— Време е — каза доктор Димитри Мойсеевич на приятеля си Хейуд Флойд. — Време е да си поговорим за изолатори, космически кораби и главно за монолити и повредени компютри.

— Значи затова ме отвлече от конференцията. Не че имам нещо против — слушал съм речта на Карл за СЕТИ толкова много пъти, че я знам наизуст. А гледката е наистина фантастична. Знаеш ли, за първи път, откакто съм тук, се качвам при захранващото устройство на антената.

— Срамота! Идвам тук вече за трети път. Само като си представиш — вслушваме се в цялата вселена, а никой не може да чуе нашите гласове. Хайде да поговорим за проблемите ти.

— Какви проблеми?

— Като начало — защо трябваше да си подаваш оставката като председател на Националния съвет по астронавтика?

— Не съм. Хавайският университет плаща много повече.

— Добре тогава, не си я подал, изпревари ги с една крачка. След толкова много години, все пак, Уди, не можеш да ме будалкаш, така че зарежи тези опити. Ако сега те върнат на поста ти в НАСА би ли се колебал?

— Добре, стари казако. Какво те интересува?

— Първо, има много неясноти в доклада, който най-после публикува, след като толкова много те ръчкаха. Ще подминем смехотворната и откровено незаконната тайнственост, с която хората ти обграждат монолита Тихо…

— Идеята не беше моя.

— Радостен съм да го чуя, дори ти вярвам. Високо ценим факта, че разрешаваш на всеки да разгледа обекта, което би трябвало да направиш още в самото начало. Не че е кой знае колко… важно…

Докато двамата съзерцаваха загадъчното черно петно горе на лунната повърхност, отхвърляйки с презрение всички защитни средства, които човешката изобретателност бе родила, наоколо цареше потискаща тишина. После руският учен продължи:

— Всъщност каквото и да представлява монолитът Тихо, на Юпитер съществува нещо много по-любопитно. Натам се изпращат сигналите. И тъкмо там хората ви ще попаднат в беда. Съжалявам, всъщност Франк Пуул е единственият, когото познавам лично. Запознахме се на конгреса през 1998 година. Правеше впечатление на добряк.

— Благодаря ти. Те всички бяха добряци. Така ми се ще да узная какво им се е случило!

— Каквото и да е станало с тях, признай си, че сега това засяга не само Съединените щати, а цялото човечество. Не можете повече да използвате знанията си само за национален престиж.

— Димитри, прекрасно знаеш, че и твоята страна би постъпила по същия начин. И то с твоя помощ.

— Прав си. Все същата стара история — като вашето току-що оттеглило се ръководство, отговорно за цялата бъркотия. Да се надяваме, че с един нов президент умните съветници ще станат повече на брой.

— Възможно е. Имаш ли някакви предложения? Официални ли са или просто твои собствени надежди?

— В този момент са изцяло неофициални. Онова, което шибаните политици наричат сондажи. И за които винаги ще твърдя, че не са се състояли изобщо.

— Справедливо е. Продължавай.

— Добре, ето как стоят нещата. Прибираш „Дискъвъри 2“ в паркираща орбита колкото е възможно по-бързо, но трябва да я подготвиш най-много за три години, което означава, че ще пропуснеш идния прозорец за изстрелване…

— Нито потвърждавам, нито отхвърлям. Запомни, че съм само един скромен университетски ректор, твърде далеч от Съвета на астронавтите.

— И правиш последното си пътуване до Вашингтон, за да прекараш отпуската си и да се видиш със стари приятели, предполагам. По-нататък: нашият „Алексей Леонов“…

— Мислех, че го нарекохте „Герман Титов“.

— Грешиш, ректоре. Доброто старо ЦРУ отново те е подвело. От януари месец се нарича „Леонов“. И нека никой не научи, че аз съм ти го казал, иначе новината ще пристигне на Юпитер цяла година преди „Дискъвъри“.

— А ти недей да споделяш с никого моето признание, че се страхуваме от това. Хайде, продължавай.

     

 

2011 - 2018