Сепна се от внезапен остър смях; доктор Кърноу и останалите си разказваха вицове и една голяма бутилка се разхождаше между тях — хващаха я внимателно, като че ли съдържаше критична маса плутоний.
— Хей, Хейуд — викна той, — казаха ми, че капитан Орлова държи под ключ всички напитки, така че това е последният ти шанс. „Шато Тиери — 95“. Съжалявам, че чашите са пластмасови.
Когато Флойд отпи от наистина изключителното шампанско, откри, че мозъкът му се настройва раболепно при мисълта, че кикотенето на Кърноу ехти из цялата Слънчева система. Колкото и да уважаваше инженерните му способности, като спътник можеше да нажежи атмосферата. Поне с доктор Чандра нямаше да има такъв проблем; Флойд трудно можеше да си го представи усмихнат, ощи по-малко да се смее. Освен това докторът отказа шампанското с красноречиво потръпване. Кърноу бе достатъчно вежлив, или достатъчно щастлив, за да не настоява повече. По всичко личеше, че инженерът бе решил да бъде сърцето и душата на компанията. След няколко минути той измъкна отнякъде електронно пиано с две октави и бързешком изпълни „Джон Пийл“ така, както би се чуло изпълнено на пиано, цигулка, флейта и класически орган с вокален акомпанимент. Бе наистина много добър и скоро Флойд откри, че сам му приглася. Добре, че Кърноу ще прекара повечето време от пътуването в хибернация, помисли си Флойд.
Музиката затихна с внезапна дисхармония, навяваща отчаяние, включиха двигателите и совалката бе изстреляна в пространството. Флойд бе обзет от познатото, ала винаги ново оживление — усещането за безгранична власт, отнасяща го надалеч от грижите и отговорностите на земята. Хората по-добре чувстваха, отколкото разбираха, когато поставяха обителта на боговете извън обхвата на гравитацията. Летеше към царството на безтегловността и в този миг можеше да игнорира факта, че там, отвън, не се простираше свободата, а най-голямата отговорност в неговата кариера.
С повишаването на скоростта той почувства тежестта на цели светове на плещите си, ала нямаше нищо против това, като Атлас, който все още не се бе уморил от бремето си. Не се опитваше да мисли, а бе доволен да се наслаждава на преживяването. Дори да напускаше Земята за последен път и да се сбогуваше с всичко, което обичаше, той не изпитваше тъга. Бумтежът, който го заобикаляше, звучеше в ушите му като триумфален марш и унищожаваше всички дребни емоции.
Почти съжали, когато шумът спря, макар да бе доволен от това, че дишането му стана по-леко и че внезапно изпита чувство на освободеност. Повечето от пътниците започнаха да откопчават коланите на седалките си и се приготвиха за удоволствието от трийсетте минути нулева гравитация по време на трансферната орбита, но някой от тях, които очевидно пътуваха за първи път, останаха по местата си и се заоглеждаха нетърпеливо за стюардите.
— Говори капитанът. Сега сме на височина триста километра над западните брегове на Африка. Няма голяма видимост, тъй като там долу е нощ — онова, което свети отпред, е Сиера Леоне, — а край боеговете на Гвинея има голяма тропическа буря. Вижте онези светкавици!
След петнайсет минути ще наблюдаваме изгрева. Междувременно ще насоча кораба така, че да можете най-добре да виждате екваториалния сателитен пояс. Най-светлият — почти над главите ни, е антената „Атлантик-1“ на Интелсат. Следват „Интеркосмос-2“ на запад — най-бледата звезда е Юпитер. А ако погледнете точно под нея, ще видите пробляскваща светлина да се движи на звездния фон — това е новата китайска космическа станция. Минаваме на сто километра, не толкова близо, за да наблюдаваме всичко с просто око…
Към какво се стремяха? Флойд лениво мислеше. Беше проучил снимките в едър план на тумбестата цилиндрична структура с интересните си изпъкналости и не виждаше причина да вярва на тревожните слухове, че е крепост, защитена с лазерни лъчи. Ала докато Пекинската академия на науките отхвърля непрекъснатите искания за инспектиране от страна на Комитета за космоса на ООН, китайците можеха да корят единствено себе си за подобна враждебна пропаганда.
„Космонавт Алексей Леонов“ не беше красавец, ала много малко космически кораби можеха да се похвалят с красота. Може би някой ден човечеството ще развие нова естетика; поколения художници ще се появят, чиито идеали няма да се основават на естествените земни форми, изваяни от вятъра и водата. Самият космос бе царство на всепоглъщаща красота; за беда творбите на човека не можеха да я достигнат.