Стефани Майър
Скитница
На майка ми Кенди, която ме научи, че най-добрата част на всеки разказ е любовта.
Пролог
Вмъкната
Името на Лечителя беше Фордс Дълбоката вода.
Тъй като беше душа, беше добряк по природа: състрадателен, търпелив, честен, добродетелен и любвеобилен. Безпокойството бе за него нещо необичайно.
Раздразнението дори още по-рядко. Но тъй като Фордс Дълбоката вода живееше в човешко тяло, понякога това беше неизбежно.
Стисна устни, когато чу в далечния ъгъл на операционната студентите по Лечителство да си шушукат. Изражението беше не на място за уста, свикнала по-често да се усмихва.
Постоянният му асистент Дарън видя гримасата и го потупа по рамото:
— Просто са любопитни, Фордс — каза тихо.
— Едно вмъкване едва ли е толкова интересна и трудна процедура. По спешност всяка душа от улицата може да го извърши. От днешното наблюдение няма да научат нищо. — Фордс се изненада, когато чу резки нотки да замърсяват обикновено вдъхващия успокоение глас.
— Никога досега не са виждали пораснал човек — отбеляза Дарън.
Фордс повдигна вежда.
— Не се ли поглеждат помежду си? Нямат ли огледала?
— Знаеш какво имам предвид — див човек. Все още без душа. Един от бунтарите.
Фордс погледна тялото на момичето, намиращо се в безсъзнание. То лежеше по очи върху операционната маса. Сърцето му се изпълни със съжаление, когато си спомни какво беше състоянието на нейното слабо, натрошено тяло, когато Търсачите я докараха в Лечебницата. Какви болки трябваше да изтърпи…
Разбира се, сега с нея всичко беше наред. Беше напълно излекувана. Фордс се беше погрижил за това.
— Не е по-различна от всеки от нас — прошепна той на Дарън. — Всички имаме човешки лица. А когато се събуди, и тя ще бъде една от нас.
— Просто им е интересно, това е всичко.
— Душата, която ще имплантираме днес, заслужава повече уважение, вместо да зяпат по такъв начин приемното тяло. И без това ще трябва да се справи с твърде много неща, докато се аклиматизира. Не е честно да я подлагаме на това. — Под „това“ той нямаше предвид зяпането.
Фордс усети отново резките нотки в гласа си. Дарън пак го потупа.
— Всичко ще е наред. Търсачът има нужда от информация и…
При споменаването на думата Търсач Фордс му хвърли поглед, който можеше да се определи единствено като гневен. Дарън премигна шокиран.
— Съжалявам — извини се веднага Фордс. — Нямах намерение да реагирам отрицателно. Просто се страхувам за тази душа.
Той погледна към криоконтейнера, поставен върху конзола край масата. Светеше с постоянна, убита червена светлина, която показваше, че уредът е в режим на хибернация.
— Тази душа е специално подбрана за задачата — опита се да го успокои Дарън. — Тя е изключение — по-смела е от повечето от нас. Животите й сами го доказват. Мисля, че ако можем да я попитаме, би се съгласила доброволно.
— Че кой от нас не би се съгласил доброволно, ако нещо е за по-голямо добро? Но дали в случая е така? Наистина ли ще е за по-голямо добро? Тук не става въпрос за готовността й да го направи, а за това какво можем да искаме да понесе една душа.
Студентите по Лечителство също говореха за душата в състояние на хибернация. Фордс чуваше ясно шушукането им. Със засилването на вълнението им думите ставаха по-отчетливи.
— Живяла е на шест планети.
— Чух, че били седем…
— Аз пък чух, че никога не е живяла два пъти в едно и също приемно тяло.
— Това възможно ли е?
— Може да се каже, че е била почти всичко. Цвете, Мечка, Паяк…
— Виждащо Водорасло, Прилеп…
— Дори Дракон!
— Не го вярвам — не може да е живяла на седем планети.
— Най-малко на седем. Започнала е на Произход.