Понякога фактът така плътно се покриваше с измислицата, че макар да не се говореха лъжи, беше трудно да се каже кое е наистина вярно. Когато разменяхме мисли за новата планета — Земя, толкова суха, така различна и пълна с такива склонни към насилие и унищожение обитатели, почти не можехме да си ги представим. Понякога вълнението, което предизвикваха у нас, засенчваше ужаса ни. Около новата любопитна тема бързо се разпространяваха все повече истории. Войните — войни, които нашият вид трябваше да води! Отначало сведенията за тях бяха точни, но после започнаха да ги украсяват и допълват с измислици. Когато тези истории си противоречаха с официалната информация, която се опитвах да получа, аз естествено вярвах повече на първоначалните сведения.
Обаче се носеха и слухове като този, че човешките приемни тела са толкова силни, че принуждавали настанилите се в тях души да ги напускат. Говореше се за тела, чийто разум не може да бъде напълно потиснат, за души, приели личността на далото им убежище тяло, а не за обратното. Измишльотини, щуротии, направо дивотии. Обвинението на Лечителя ми се стори точно такова…
Отхвърлих тази мисъл. По-вероятно беше изказаното от него неодобрение да се дължеше на неприязънта, с която повечето от нас се отнасяха към Призванието на Търсача. Кой би предпочел да живее с конфликти и преследване? Кой би бил привлечен от перспективата да преследва и залавя нежелаещи да дадат убежище на душите същества? Кой би могъл да понесе склонността към насилие на този конкретен вид създания, на враждебността на хората, които убиват с такава лекота и така безразсъдно? Тук, на тази планета, Търсачите се бяха превърнали направо в… милиция — подсказа новият ми мозък думата за тази така непозната дейност. Повечето от нас смятат, че само най-нецивилизованите души, най-недоразвитите, най-дребнавите биха били привлечени от пътя, избран от Търсача.
Въпреки това на Земята те се бяха сдобили с някакъв нов престиж. Никога преди в една професия не се е стигало до такова професионално изкривяване. Никога преди тя не се е превръщала в такава яростна и кръвопролитна битка. Никога преди не са били пожертвани животите на толкова много души. Търсачите се изправяха като някакъв мощен щит и душите на този свят им бяха трикратно задължени за това, че са успели да гарантират безопасността им, за това, че ежедневно са изправени пред риска от окончателна смърт и за новите тела, които продължават да доставят.
Сега, когато опасността е вече почти напълно отминала, изглежда че тази благодарност започва да намалява и очевидно за тази жена-Търсач промяната не бе приятна.
Беше лесно да предположа какви щяха да бъдат въпросите й към мен. Въпреки, че Лечителят се опитваше да ми спечели време да се адаптирам към новото тялото, аз знаех, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на Търсачката. За всяка душа беше от първостепенна важност да е добър гражданин.
Затова поех дълбоко въздух, за да се подготвя. Движението беше регистрирано от монитора. Знаех, че забавянето ми е малко умишлено. Не ми беше приятно да го призная, но се страхувах. За да получа информацията, нужна на Търсача, трябваше да проуча спомени за насилие, които щяха да ме накарат да крещя от ужас. Нещо повече, страхувах се от гласа, който чувах да звучи така силно в главата ми. Но сега тя мълчеше, а и така трябваше да бъде. Тя също беше само една памет. Нямаше от какво да се страхувам. В края на краищата сега на мен ми викаха Скитницата. Бях заслужила това име.
Отново поех дълбоко въздух и се гмурнах в спомените, които ме плашеха, изправих се срещу тях със стиснати зъби. Можех да пренебрегна края, сега той не ме завладяваше така. Затичах се отново през глава в тъмното, премигвах и се опитвах да остана безчувствена. Това бързо приключи.
След като преминах тази бариера, вече не беше трудно да се нося през не толкова стряскащи неща и места, докато търсех нужната информация. Видях как тя беше дошла в този студен град, пътувайки през нощта с открадната кола, подбрана така, че да не се набива в очи. Беше вървяла в тъмното из улиците на Чикаго, трепереща от студ под палтото.
Сама беше разузнавала. Тук имаше и други като нея или поне така се беше надявала. Особено една. Една приятелка… не, роднина. Не сестра… братовчедка.
Думите идваха все по-бавно и не можех да разбера защо. Бяха ли забравени? Или се бяха изгубили поради травмата от изпадането почти в състояние на смърт? Дали мудността ми се дължеше на все още бавното ми идване в съзнание? Помъчих се да мисля по-ясно. Това усещане ми беше непознато. Тялото ми още ли беше под влиянието на упойката? Чувствах се достатъчно дошла на себе си, но мозъкът продължаваше без успех да търси с мъка нужните отговори.