Ръководната функция на комитета представлява голям проблем. До голяма степен той трябва да разчита на по-малките координиращи комитети и на самите служители на отделните ведомства. Проблемът е същият като класическия проблем на всяко правителство — управляващият трябва да разчита на информацията, получена от управлявания, за да може успешно да изпълнява регулиращите си функции. Комитетът „Четиридесет“ обикновено само „ратифицира“ решенията, предложени от подопечните му ведомства. Това наподобява ситуацията, при която фермерът се уповава на лисицата, за да му помогне да си опази пилетата.
Но комитетът и сам може да поема инициативи. Той трябва да действа чрез една система от ревностно охранявани бюрократични империи. Дори в редките случаи, когато всички членове на комитета работят заедно, раздробяването на властта между различните ведомства е голяма пречка.
Малко след създаването си комитетът „Четиридесет“ се опитал да реши проблемите с вътрешната информация и раздробяването на правомощията. Към него се образувала малка секретна секция без име, неизвестна на никого освен на самите членове на „Четиридесет“. Тази секция съществува „неформално“. Не е отбелязана на нито една организационно-структурна диаграма. Първоначално в „Четиридесет“ се надявали този „неформален“ статут да предпази секцията от неумолимите закони на Паркинсън за бюрокрацията. Сегашните наследници в комитета още таят такива надежди, макар че времето и реалността до голяма степен са ги опровергали.
Задълженията на тази специална група включват работа по координацията и директорът й участва в Съвета за координация, съставен от шефовете, отговарящи за персонала на всички разузнавателни ведомства. Този съвет обикновено се нарича Съвет за координация между персонала (СКП) и шефът му има право да бъде арбитър на междуведомствени спорове, макар че решенията му подлежат на контрол от страна на комитета „Четиридесет“ и директора на централното разузнаване. Освен това специалната секция има задължението независимо да анализира цялата информация, доставяна на комитета „Четиридесет“ от разузнавателните ведомства. Но най-важното е, че специалната секция има право да предприема необходимите мерки, свързани със сигурността, ако се наложи при дадени обстоятелства, като тези мерки подлежат на контрол от страна на комитета „Четиридесет“.
За да подпомогне дейността на секцията, комитетът е придал към шефа и малък екип и му е дал право да ползва хора и материали от другите важни разузнавателни ведомства, както и да действа от тяхно име.
В „Четиридесет“ знаят, че са създали потенциален проблем. Специалната секция може да последва естествените тенденции в развитието на всички правителствени организации, а именно да нарасне, да стане тромава и да се превърне в част от проблема, за чието решаване е създадена. Тази секция, макар и малка, притежава огромна власт и огромен потенциал. И най-малката грешка, допусната от нея, може да доведе до много тежки последици. „Четиридесет“ наблюдава творението си много внимателно. Твърдо се ограничава всякакво бюрократично нарастване; внимателно се следи дейността й, операциите й се свеждат до минимум и за нейни ръководители се назначават само изключителни хора.
В първите дни на Никсъновата администрация разузнавателната общност претърпя големи реорганизации. Отделите в ЦРУ бяха разместени и преименувани, но в общи линии нещата си останаха непроменени. Една от промените, срещу която шефът на комитета „Четиридесет“ се бори с всички сили, беше, че специалната секция се сдоби с име — Група за координация, често наричана за по-кратко Група „К“. Шефът, доволен от многото преимущества, скрити във факта, че е министър без много ясно очертан портфейл, загуби битката срещу твърдоглавия и силен сътрудник на Белия дом, който му каза: „Не мога да ви държа изкъсо, ако нямате наименование.“
След като този сътрудник на Белия дом оваканти поста си, шефът на Група „К“ реши да не се връща към старите анонимни дни. „Полуофициалният“ статут на „К“ не попречи особено на шефа й. А и едно връщане назад би могло да привлече прекалено много вниманието, така че не си струваше усилията.
Възрастният човек, когото тази сутрин посети генерал Рот, ръководеше Група „К“.
Кевин Пауъл седна на същия стол, на който беше седял генералът четири часа По-рано. Кевин не страдаше от параноята на генерала. Той с радост посещаваше възрастния човек. Струваше му се, че го харесва, доколкото в занаята е възможно да харесваш когото и да било. За да харесваш някого, за да чувстваш истинска привързаност към него, е необходимо да си уверен, че личността, която виждаш, е истинската, реално съществуващата, а не маска. Макар че чувствата на Кевин му казваха, че любезният старец му е приятел и може да му се довери, че е това, което изглежда, разумът го караше да бъде предпазлив. Но Кевин си мислеше, че харесва възрастния човек.