— Но как се уверихте, че не се лъжете? Кога и как се затвърди убеждението ви?
— По време на бриджа, в който тримата мистър Смит ме помолиха да участвам…
— Hell!64 — изръмжа майорът. — Искате да кажете, че в начина, по който са държали или сваляли картите, сте открили доказателството за тяхната виновност?
— И да, и не. Вече ги подозирах силно, когато приех предложението им. Въпреки това все още се съмнявах, че си въобразявам… Тогава се случи следното. Тези трима железни мъже, толкова уверени в себе си, се оставиха съвсем неблагоразумно да бъдат увлечени от естествените си наклонности. Каквито и карти да имах, каквито и възможности да ми даваха моите анонси, аз непрекъснато губех по вина на моя партньор. Достатъчно беше Хайд, Колинс и Андреев да седнат срещу мене, за да започнат да играят лошо. А какво бихте си помислили вие за това?… Във всеки случай аз си помислих, че те се съюзяват срещу мене, за да делят след това печалбите… Следователно, казах си, те са партньори и в живота…
Мисиз Хобсън, живо олицетворение на огорчението, бе напуснала стаята, без да каже нито дума. Чуха я, че запали осветлението в малкия си кабинет. После пансионерът с прошарена коса също излезе на свой ред.
— Искам да отбележа още няколко извода от психологическо естество — добави мистър Крабтрий. — Още в началото аз се запитах кои от нас биха имали смелост да убият някого и прецених, че на това са способни само: първо, Колинс от прекомерна любов към парите (спомнете си за шотландското му скъперничество, толкова често предмет на шеги); второ, доктор Хайд, чието човекомразие се дължеше на разбития му живот и на може би незаслуженото лежане в затвора; трето, Андреев, от поквара, влечение към опасностите, неуравновесеност…
Така призовани, сенките на тримата отсъстващи сякаш изпълниха за миг стаята: елегантната сянка на красавеца Борис, чийто обезобразен труп полицията бе извадила от Темза; навъсената и куца сянка на доктор Хайд, който се бе отровил; и най-после смешната и неспокойна сянка на мистър Колинс, недостоен син на пастора от Нордтъмбърланд, който — сам и изоставен — трябваше да отговаря за престъпленията на мистър Смит пред правосъдието.
— Не ви ли се струва, че започва да се застудява? — попита мис Холанд.
— Струва ми се, че тук ще ми хареса много! — каза новият пансионер. Той се готвеше да излезе от малкия кабинет и макар че изрече най-обикновените думи, те имаха особено дълбок смисъл. И добави със същия равен тон: — Нескритата ви скръб ме кара да ви уверя, че напълно ви съчувствам. И мен животът не ме е пощадил. Ако пожелаете някой ден да ми разкриете сърцето си, ще сметна това за израз на доверие и уважение. Лека нощ.
Професор Лала-Пур сгъна „Дейли Кроникъл“:
— Току-що са открили в едно изоставено жилище близо до Ръскин Парк трупа на съвсем гола жена, удушена със собствената ѝ коса… Странно естествено!
— Да, но… — каза мис Поутър, обзета отново от манията си да измисля реклами по всеки повод. — „Мистър Смит убива — по-добре!“
Мери надникна в малкия кабинет:
— Качвам се да си легна, мадам. Лека нощ, мадам!
— Лека нощ, Мери — отвърна замислено мисиз Хобсън. Тя се поколеба: — Впрочем не пипайте обувките на мистър Булет, новия пансионер… Аз сама ще ги почистя.
Август 1938 г. — март 1939 г.