— Добър ден, мадам — произнесе в този момент един слаб, пресипнал глас. — Май не съм чула будилника.
Мисиз Хобсън се обърна с пламнали бузи.
— Какво е това? — запита тя в отговор.
— А, това ли?… Годеникът ми, мадам…
— Откога?
— От четири дена. Исках да ви кажа, но…
— Да, забравили сте! — Гласът на мисиз Хобсън омекна: — Изглежда добро момче.
— Добро и хубаво, мадам, както можете сама да видите! Всички момичета лудеят по него!
Мисиз Хобсън постави снимката отново на тоалетната масичка и взе обувките на мистър Андреев, които бе сложила до „спомена от Брайтън“.
— Достатъчно, Мери! — каза тя строго. — Давам ви десет минути да станете и да се облечете.
Към седем часа най-ранобудните пансионери започнаха да дават признаци на живот, а в осем из цялата къща се разнесе апетитна миризма на пържена сланина.
Първият — по-скоро първата, която слезе, беше мис Поутър. С пола от туид, с поло-пуловер, ниски обувки и открито лице, тя представляваше типично модерно момиче, за което работата е спорт.
— Добър ден, мисиз Хобсън! — каза тя весело. — Добре ще е да се качите на горния етаж. Настояват непременно да отидете…
Мисиз Хобсън никак не обичаше мис Поутър. Освен че откриваше в действията ѝ повече разум, отколкото сърце, тя не можеше да не вижда в нейно лице и съперничка, способна да засенчи с младостта си и най-редките добродетели.
— Така ли? — отвърна тя, без да бърза. — Кой?
— Мисиз Крабтрий и майор Феърчайлд. Тя е в банята и не иска да излезе оттам. А той е отвън и иска да влезе. В името на истината трябва да добавя, че псува като хамалин!
Но тази мрачна картина, изглежда, не направи ни най-малко впечатление на мисиз Хобсън:
— Не искам да се меся! Мисиз Крабтрий е способна да се защити сама.
И се върна на въпроса, който я занимаваше от събуждането ѝ:
— Да не би случайно да съм чула вас да ставате посред нощ?
— Не, боже мой! — отвърна мис Поутър. — Аз не познавам по-добро сънотворно от „Статистики в помощ на икономическата история след войната“ от Дж. К. Браун. А тъй като снощи прочетох три страници от нея…
Мисиз Хобсън свъси вежди:
— Значи ли това, че сте заспали и сте оставили лампата да свети?…
— Да. Но успокойте се! Вроденото ми чувство за пестеливост ме подтикна да я угася след десет минути… Ах, ето го и мистър Крабтрий! Кой пожъна победата накрая?
Мистър Крабтрий беше дребен плах човечец — „и лукав“, твърдеше майор Феърчайлд, — подчинен изцяло на жена си. Макар и плешив и избръснат, той приличаше на гном, отвлечен от гората.
— Добър ден, мисиз Хобсън! Добър ден, мис Поутър! — каза той, заемайки тихомълком мястото си.
— Е? — настояваше мис Поутър. — Все още не сте ни отговорили.
— О, вярно! Извинявайте… Майорът сигурно е вдигнал обсадата.
— Така си и мислех! — възкликна мис Поутър. — Впрочем, мисиз Хобсън, какво мислите за последната ми находка?… „Пишете без грешки. Пишете с автоматичната писалка X. С. Котли!“
Мис Поутър работеше в рекламния отдел на ИБС и всеки ден представяше на всички по някоя реклама за преценка.
Мисиз Хобсън нема време да отговори. Двама мъже — доктор Хайд и мистър Колинс — тъкмо бяха влезли в трапезарията. Докторът беше едър и накуцваше. От пръв поглед личеше, че е мълчаливец и мизантроп. Вторият, по-дребен, имаше съвсем кръгло лице, върху което усмивката сякаш беше вечна. Още веднъж поздрави и всички се разприказваха.
Пристигналите последни обаче участваха малко в разговора, като единият се изразяваше едносрично, а другият пелтечеше силно.
— Осем часът и двайсет минути! — възкликна внезапно мис Поутър. — Трябва да бягам!
Когато входната врата се затвори подире ѝ, на стълбата настъпи голяма суматоха и три нови лица прекрачиха прага на трапезарията. Мисиз Крабтрий, пъргава и трътлеста, вървеше начело, следвана отблизо от висок слаб мъж с дързък профил, светли очи и побеляваща по слепоочията черна коса. Майор Феърчайлд, червендалест, с налято от кръв лице, завършваше шествието.