Нора Робъртс
Уиски Бийч
„Зелено като дракон, сияйно, мрачно, със змии населено море.“
На синовете ми и дъщерите, с които ме дариха.
И всичко, което произтече от това.
Мрак
1.
През ледената завеса на суграшицата, под проблясващата на равни интервали светлина от фара върху надвисналата над океана скала масивният силует на Блъф Хаус1 се възвисяваше над Уиски Бийч. Снагата й бе изправена срещу студения бурен Атлантик като предизвикателство.
„Ще съм тук, докато те има.“
С трите си яки етажа над грубия ерозирал бряг къщата снизходително следеше движението и плясъка на вълните през тъмните очи на прозорците си, както бе правила — в един или друг вид — вече над три века.
Малката каменна пристройка, която в момента приютяваше домашни инструменти и градински принадлежности, говореше за скромното начало, за онези, които се бяха осмелили да се възправят срещу жестокия и капризен океан, за да изковат нов живот на каменистия бряг на Новия свят. Пренебрегвайки миналото, разпрострелите се високи стени от златист пясъчник, извитите еркери и пищните тераси от потъмнял от времето местен камък пееха за дните й на възход.
Беше преживяла бури, немара, лекомислена пищност, съмнителен вкус, върхове и падения, скандали и добродетелност.
Между стените й поколения Ландън бяха живели и умирали, бяха празнували и жалили, планирали, процъфтявали, триумфирали и повяхвали.
Беше блестяла ярко като сиянието, отнасящо водите от скалистия и славен северен бряг на Масачузетс. И се бе крила, стаявайки се в мрака.
Беше устояла дълго, толкова дълго, а сега бе просто Блъф Хаус, властваща над морето, над пясъка, над градчето Уиски Бийч.
За Илай Ландън къщата бе останала последното място, където да иде. Не толкова убежище, колкото бягство от всичко, в което животът му се беше превърнал през последните единайсет ужасни месеци.
Едва можеше да се познае.
Двата часа и половина шофиране от Бостън по хлъзгавите пътища го бяха изтощили. Но така бе през повечето дни, когато умората го прегръщаше като любовница, призна си той. Така че остана отвън, в мрака, суграшицата блъскаше по предното стъкло и покрива на колата, а той обмисляше вариантите — дали да събере достатъчно енергия, за да влезе вътре, или просто да си остане тук и да потъне в сън.
Това беше глупаво. Естествено, че не можеше просто да си седи в колата и да дреме, когато къщата с достатъчно хубави легла, от които да си избере все някое, се намираше само на няколко крачки разстояние.
Не можеше обаче да събере ентусиазъм, за да измъкне куфарите от багажника. Вместо това награби двете малки чанти от седалката до себе си, които побираха лаптопа му и някои принадлежности.
Суграшицата го запердаши, когато излезе навън, а фучащият леден атлантически вятър проряза външните слоеве на летаргията му. Вълните се блъскаха в скалите и се смесваха с пясъка с непрестанен съскащ рев. Илай измъкна ключовете за къщата от джоба на сакото си, пристъпи в подслона на широкия каменен портик на масивните двойни входни врати, изсечени преди повече от век от тиково дърво, докарано от Бирма.
Две години, помисли си, почти вече три, откак не беше идвал тук. Твърде зает с живота си, с работата, с катастрофалния си брак, за да дойде за някой уикенд, за кратка почивка, за празнично посещение на баба си.
Естествено, беше прекарвал известно време с нея, с неукротимата Хестър Хокин Ландън, всеки път, когато бе посещавала Бостън. Редовно й се бе обаждал, беше й писал имейли, бяха си говорили през фейсбук и скайп — Хестър може и да беше навлязла в осемдесетте, но винаги бе приветствала технологиите и нововъведенията с любопитство и ентусиазъм.
Беше я водил на вечеря, на по питие, не забравяше да й праща цветя и картички, подаръци, събираха се семейно за Коледа и за важните рождени дни.
И всичко това, мислеше си, докато отключваше вратата, беше извинение, за да не намери време, да не си освободи ден, за да дойде до Уиски Бийч, мястото, което тя толкова обичаше, и да й отдели истинско внимание.
Откри правилния ключ и отключи вратата. С влизането си вътре светна лампите.
Забеляза, че е променила някои неща, но баба му приемаше промените точно както и традициите — само когато й бяха по мярка.