Реймънд Чандлър
Запознанство на „Нун стрийт“
1
Мъжът и момичето минаха бавно, един до друг, покрай мъждиво осветения надпис „Хотел Сюрприз“. Мъжът беше облечен с виолетов костюм и носеше панамена шапка върху лъщящата си, слепнала се от брилянтин коса. Походката му беше патрава като на дюстабанлия и безшумна.
Момичето носеше зелена шапка, къса пола, копринени чорапи и обувки с много висок ток. Парфюмът й бе „Среднощен нарцис“.
На ъгъла мъжът се прилепи до нея и й каза нещо в ухото. Тя се отдръпна от него и се изкиска.
— Ще трябва да купиш пиячка, щом искаш да ме водиш вкъщи, Смайлър.
— Следващия път, кукло. Току-що съвсем ме одрънкаха.
Гласът на момичето загрубя:
— Тогава ти казвам „чао“ на следващата пресечка, красавецо.
— Ти си мислиш — отвърна мъжът.
Лампата на пресечката ги освети. Двамата пресякоха улицата на разстояние един от друг. На отсрещния тротоар мъжът хвана момичето за ръка. То се отскубна и се разкрещя:
— Слушай, скапаняк такъв! Не ме докосвай с мръсните си лапи. Ненавиждам фукльовците! ’айде чупката!
— Колко къркане ти трябва, кукло?
— Много!
Ами като нямам пукната пара, откъде да ти го намеря?
— Ръце нали имаш — подигра се момичето. После гласът й чувствително поомекна. Тя отново се приближи до него. — А може би имаш и патлак, юнако. Имаш ли патлак?
— Да, само че без патрони.
— Мангизлиите по „Сентрал авеню“ не го знаят, нали?
— Не дрънкай глупости! — сопна й се мъжът във виолетовия костюм. После щракна с пръсти и застина на място. — Чакай малко. Хрумна ми нещо.
Той погледна назад към мъждиво осветената хотелска табела. Момичето гальовно го плесна с ръкавица по брадичката. Ръкавицата ухаеше на „Среднощен нарцис“.
Мъжът отново щракна с пръсти и широко се усмихна в мрака.
— Ако онова пиянде още се въргаля в хотела на Док, уредил съм те. Ще ме изчакаш ли?
— Може би вкъщи. Ако не се забавиш много.
— А къде е „вкъщи“, малката?
Момичето го изгледа внимателно. По чувствените й устни пролази усмивчица и застина в ъгълчетата. Вятърът измъкна скъсан вестник от боклука и го лепна върху крака на мъжа. Той ядно го ритна встрани.
— Блокът се казва „Калиопа“. Апартамент четири „В“. На „Двеста четирийсет и шеста“ и „Източна четирийсет и осма“. Кога ще дойдеш?
Мъжът пристъпи много близо до нея, посегна и се потупа по бедрото. Гласът му бе тих, смразяващ.
— Ще чакаш, кукло.
Тя стреснато пое дъх и кимна.
— О’кей, красавецо. Ще те чакам.
Мъжът се върна обратно по напукания тротоар, прекоси улицата и се насочи към мъждивия хотелски надпис. Влезе през стъклената врата в тясно фоайе с цял ред дървени кафяви столове, наредени покрай стената. Останалото свободно пространство беше съвсем малко, колкото да се провреш до рецепцията. Зад бюрото небрежно се бе отпуснал плешив негър и си играеше с голямата зелена щипка на вратовръзката си.
Негърът с виолетовия костюм се облегна насреща му и зъбите му блеснаха в бърза жестока усмивка. Той беше много млад, със слаба остра брадичка, тясно костеливо чело и безизразни блестящи очи на гангстер. Каза тихо:
— Оня чвор с дрезгавия глас още ли е тук? Дето ни обра на зарове снощи?
Плешивият администратор се зазяпа по мухите на тавана.
— Не съм го видял да излиза, Смайлър.
— Попитах се друго. Док.
— Да, още е тук.
— А още ли е къркан?
— Предполагам. Не е излизал.
— Триста четирийсет и девета ли беше?
— Нали си бил там? Защо питаш?
— Изтръска ме до шушка. Трябва да го пребарам.
Плешивият изглеждаше притеснен. Смайлър не сваляше поглед от зеления камък върху щипката му за вратовръзка.
— Омитай се, Смайлър. Тук не тарашим клиентите си. Не сме като ония мошеници от „Сентрал авеню“.
Смайлър произнесе много тихо:
— Той ми е приятел. Док. Ще заеме една двайсетачка. Половината са твои.
Протегна ръка с дланта нагоре. Администраторът дълго гледа ръката. После кимна кисело, мина зад паравана от матирано стъкло и излезе бавно, вперил поглед във входната врата.
Ръката му се протегна и застина над отворената длан. Дланта стисна шперца и го пусна в евтиния виолетов костюм.
Внезапно блесналата усмивка върху лицето на Смайлър бе леденостудена.
— Внимавай, Док… докато съм горе.
— А ти по-живо — обади се администраторът. — Някои от клиентите се прибират рано. — Той погледна зеления електрически часовник на стената. Беше седем и петнайсет. — А и стените никак не са дебели — добави.
Слабият младеж го дари с още една ослепителна усмивка, кимна и предпазливо се промъкна през тясното фоайе към сумрачното стълбище. В хотел „Сюрприз“ нямаше асансьор.