Магнъс попита най-важното:
— Кой беше?
Бьорн се помъчи да отговори, но му костваше твърде много. Магнъс приближи ухо до устните му. И чу една дума: Исак.
— Къде е Харпа? — попита той.
Бьорн не успя да отговори, но завъртя очи нагоре към склона.
— Натам ли избяга? — попита Магнъс.
Бьорн кимна с едва доловимо трепване на брадичката.
— Исак ли я гони?
Отново кимване.
Магнъс опита с още един въпрос.
— Кой е Инголфур Арнарсон?
Бьорн затвори очи и извъртя глава встрани.
Магнъс махна на Пал, който подтичваше тромаво към потока.
— Извикай линейка!
Пал вдигна ръка и се затича обратно към радиостанцията в патрулната.
Магнъс огледа склона. Мъглата се вдигаше и се изместваше вляво. Не видя нито Исак, нито Харпа. Затвори очи и се заслуша. Чуваше се ромон на вода, грак на гарван, тежкото дишане на Бьорн и, някъде отгоре, търкаляне на камъни.
Тръгна нагоре по склона и влезе в мъглата.
ГЛАВА 39
Харпа бягаше с всички сили, но това не беше достатъчно. Завързаните китки й пречеха — не можеше да използва ръцете си за равновесие. Обувките й също не бяха подходящи, хлъзгаха се на всяка крачка и хвърляха камъни зад нея. Харпа често се препъваше и беше само въпрос на време, преди да изкълчи някой глезен. Сърцето й щеше да избухне.
Мъглата около нея бе гъста. Освен писъка в ушите си, Харпа чуваше и как Исак се катери някъде зад нея и я настига.
Изведнъж мъглата изчезна. Над Харпа блесна синьо небе. Отляво и отдясно имаше само скали. А отпред и отзад — гъста мъгла. Бе стигнала билото между двете долини.
Спря за момент. Чуваше как Исак пръхти близо зад нея. С нов прилив на енергия, Харпа се затича надолу към облака. Хлъзна се и падна. Едното й коляно се усука, а другото се одраска. Извика от болка. Мъглата бе само на няколко метра от нея. Харпа продължи с куцукане надолу.
Почувства огромно облекчение, когато отново се скри в булото от влага. Макар склонът тук да бе по-полегат, коляното й започна да поддава.
Мъглата бе гъста. Харпа забеляза купчина камъни отляво. Ако легне зад тях и не вдига шум, Исак никога няма да я открие.
Харпа смени посоката и се насочи към камъните.
Изведнъж чу тежките стъпки на Исак. Не го виждаше, но сякаш щяха да се сблъскат. Харпа все пак продължи към купчината.
Хвърли се зад тях, сгуши се и застина. Само че не застина напълно — гърдите й се бореха за въздух, а сърцето й препускаше.
След миг чу как Исак прелетя край нея. Видя краката му. Беше само на пет метра от нея, когато спря и се ослуша. Тя се опита да не диша, но издържа само няколко секунди. Дробовете й имаха нужда от въздух. Стори й се, че издиша твърде звучно, но Исак явно не чу и продължи предпазливо напред в мъглата.
Харпа стана и тихичко тръгна настрани по склона, за да се отдалечи от Исак.
Но в този момент мъглата се разсея и разкри долината, блестяща на бледата слънчева светлина.
Исак бе на стотина метра вляво, малко под нивото на Харпа. Той спря и се огледа. Исак се обърна към нея.
Тя се затича надолу, колкото й позволяваше болното коляно.
Магнъс се гмурна в мъглата. Склонът бе коварен, осеян с остри скали, хлъзгави места, мъх, пръст и тук-там трева. На всеки няколко крачки спираше, за да се ослуша. Не се чуваха падащи камъни.
Мъглата им вършеше добра услуга. Ако Харпа не вдига шум, Исак няма да я открие. Всъщност, най-логично беше тя просто да се скрие и да изчака.
Магнъс се намираше в различно положение. Той беше голяма и шумна мишена, а противникът му имаше нож, който току-що бе използвал. Да имаше сега един пистолет! Според правилника, трябва да спре и да изчака подкрепление.
Майната му на правилника! Освен всичко друго, подкреплението също няма да носи оръжие.
Магнъс продължи нагоре.
Сърцето му бумтеше. След малко се озова между две ерозирали скали. Стори му се, че вече е на билото между двете долини.
Чу как някъде недалеч под него някой падна и извика.
Магнъс промени леко посоката си по слух. Сега тичаше надолу. След няколко секунди излезе от мъглата. Под него се виждаше друга долина, по-тревиста от първата. През средата й минаваше хубав път от черен асфалт.
На двеста метра надолу по склона, Магнъс видя Харпа, която се спускаше към долината, следвана от Исак. Харпа едва пазеше равновесие: ръцете й бяха вързани пред нея.
Магнъс се забърза след тях. С ужас видя, че Харпа тича право към ръба на една пропаст, дълбока двайсетина метра. Явно не виждаше, че там скалата свършва.
— Наляво! — извика той. — Бягай наляво!