— Въпреки всичко, той е късметлия, че има такава майка. Ако ти не се пречупиш, той ще стане един чудесен млад мъж, сигурен съм.
Харпа с усилие удържа сълзите си.
— Благодаря — каза тя толкова тихо, че Магнъс едва я чу.
Слънцето залязваше бавно над океана и къпеше Бярнархьофн в лъчите си. Магнъс бе доволен, че пътува сам обратно към Рейкявик. Наслаждаваше се на този двучасов преход от хаоса в Стикисхолмур към полицейското управление в столицата.
Телефонът му зазвъня. Номерът бе непознат и Магнъс за малко да не вдигне. На третото позвъняване обаче не издържа.
— Магнус!
— Здравей, Магнус, Снори се обажда.
Магнъс усети как се изправи в седалката. Говореше с Голямата Сьомга!
— Здравей, Снори.
— Обаждам се да ти се извиня. Ти беше прав от самото начало. Трябваше да те послушаме.
— Беше трудно решение — каза Магнъс. — Нямаше никакви доказателства.
— Но ти беше прав. Предполагам, че именно затова си при нас. Затова и искаме да останеш.
— Благодаря — отвърна Магнъс. — Снори?
— Да?
— Не забравяй, че тези хора са престъпници, а не терористи.
Снори се засмя.
— Няма. Остава само да убедя и всички останали в това.
Магнъс се усмихна и затвори. Извинението беше прието. Доколкото знаеше, полицаите не обичаха да се извиняват, особено шефовете.
Искаха да остане в Исландия. Така да бъде.
Но какво ще прави с Ингилейф? Сигурно вече е говорила със Свала. Вече е решила. Може би не биваше да й затваря толкова бързо, а да й каже да изчака, докато той предупреди Олафур Томасон.
Но вече беше късно.
Или не беше? Магнъс не искаше тя да заминава. Да, тя си решаваше какво да прави с живота си. Да, Германия щеше да е златна възможност за нея. Може би наистина има нужда да се откъсне от него и от Исландия, но той не иска да се разделят.
Взе телефона, избра номера й и зачака.
Тя не отговори. Сигурно виждаше номера му на екрана си, но е решила да не му вдигне.
Включи се гласовата й поща. Приятно бе да чуе гласа й. Дълго мълча след сигнала и накрая просто затвори.
Склоновете на Бярнархьофн приближаваха. Както и полето на Берсерките. Магнъс усети как главата му се завърта. Проклетото сътресение!
Отби отстрани на пътя и излезе от колата. Изправи се и вдиша дълбоко. Свежият въздух в Исландия е наистина свеж. Вятърът напълни дробовете му с кислород и погъделичка бледите му страни.
След няколко минути се почувства много по-добре. Когато се качи в колата, забеляза на задната седалка доклада на патолога от случая с Бенедикт Йоханесон.
Остави вратата отворена и започна да го прелиства. Едва ли щеше да попадне на нещо ново, но пък трябва да провери.
Не се знае.
И наистина, на първата страница, в графа „Причина за смъртта“, Магнъс забеляза нещо, което имаше значение само и единствено за него.
Бенедикт бил намушкан веднъж в гърба и два пъти в гърдите. Убиецът бил десничар.
В един юлски ден преди единайсет години бащата на Магнъс бе отворил вратата на вилата, която наемаше за лятото в Дъксбъри. Поканил някого вътре. Обърнал се с гръб към него и бил намушкан в гърба, а после и два пъти в гърдите. Така бе умрял. Убиецът бил десничар.
Един и същ начин на действие. И без съмнение един и същ убиец.
Магнъс винаги се бе чудел как престъпниците имат предпочитан метод на действие, независимо дали са дребни автоджамбази или подли серийни убийци. Явно има нещо в рутината, в това да правиш нещо по един и същ начин, което им помага да се справят в тези моменти на крайно напрежение.
Представи си как убиецът звъни на вратата в Дъксбъри, сложил ръкавици, как поздравява баща му и влиза в къщата. Може би от самото начало е решил да изчака баща му да се обърне с гръб, както бе направил Бенедикт десет години по-рано. Тогава го е намушкал веднъж и го е довършил с още два удара в сърцето. Този метод се е доказал преди това. И пак щеше да подейства.
Магнъс се сещаше само за един човек, който познава и Рагнар, и Бенедикт.
Халгримур. Дядо му. Тъст на Рагнар и приятел на Бенедикт от детинство. Човекът, който живееше във фермата, срещу която Магнъс стоеше в момента.
Магнъс знаеше, че полицейското разследване не бе стигнало до дядо му. А и защо да го разпитват? Бенедикт се бе преселил в Рейкявик години преди смъртта си.
Опита се да си спомни дали дядо му е десничар. Не можеше да си го представи как пише, но не бе забравил как удря. Старецът беше левичар, Магнъс бе почти сигурен. Но имаше един очевиден проблем. Имиграционните бяха потвърдили, че Халгримур не е влизал в САЩ през лятото на 1996-а. Нещо повече, Халгримур нямаше дори паспорт.