— Напротив! Нали ги виждам, че са мръсни и оцапани с кръв!
Халгримур погледна надолу. Така беше.
— Ами… паднах по стълбите.
— Пак си ходил да играеш на полето от лава, нали? Изрично ти казах да си напишеш домашното!
— Не! Заклевам се! Тук си бях през цялото време!
— Не ме прави на глупачка! — майка му повиши глас. — Гунар, скарай му се, де! Кажи му да не лъже майка си!
Баща му не го обичаше особено много. Но пък обичаше жена си още по-малко, въпреки красотата й.
— Остави момчето на мира! — сопна се той. Доброто настроение на майка му отдавна се бе стопило.
— Марш в стаята, Хали! Веднага! И няма да слизаш, докато не си напишеш домашното! Брат ти ще ти изяде десерта.
Халгримур стана и погледна жално към купичката кисело мляко с боровинки, от която го лишиха. Затътри крака към коридора и стълбите.
На вратата се спря.
— Права си, майко. Наистина ходих да си играя с Бени на полето.
За негово удоволствие, бузите на майка му пламнаха.
— Видях те с бащата на Бени — продължи той. — Какво правехте?
— Вън! — изкрещя майка му. — Марш в стаята!
Тази вечер, след като децата си легнаха, в мрака на къщата Хали чу как баща му вика, а майка му плаче.
Малкото момче заспа усмихнато.
ГЛАВА 3
Сряда, 16 септември 2009 г.
Детектив Магнъс Джонсън от бостънската полиция затвори очи и се потопи в приятно топлата вода. Тялото му потръпваше от трийсетте дължини, които направи, и от разликата в температурите между въздуха и водата. Навън бе шест градуса, а водата в геотермалната вана беше четирийсет. Дебел облак от пара се стелеше над олимпийския басейн, в който останаха само по-сериозните плувци. Часът беше шест — пиков момент за откритата обществена баня Лаугардалур, където жителите на Рейкявик се събираха след работа да поплуват и да поприказват. Никой не се притесняваше от факта, че стои гол в тази студена септемврийска вечер.
— О-о-х, че хубаво! — каза високият, мършав мъж, който се намести до Магнъс. — Много бързо плуваш.
— За да се отърва от излишната енергия, Арни, и от агресията.
— Агресия ли?
— Да. Не съм свикнал по цял ден да седя в класната стая.
— Значи предпочиташ да кръстосваш улиците на Бостън и да стреляш по разни отрепки със своя Магнум 357?
Магнъс погледна събеседника си. Въпреки че живееше в Рейкявик вече четвърти месец, Магнъс все още не можеше да разбере кога един исландец се шегува и кога говори сериозно. Този проблем бе особено подчертан при Арни Холм, който обичаше да иронизира с каменно изражение. От друга страна, от време на време ръсеше и невероятни глупости.
— Нещо такова, Арни.
— Чувам, че твоят курс не бил за изпускане. Знаеш ли, че има списък с чакащи да се запишат при теб?
— Ела и ти.
— В списъка съм.
Магнъс водеше курс в националната полицейска школа на тема градската престъпност в САЩ. Харесваше му да преподава — никога не се бе занимавал с това преди, но явно му се удаваше.
Изпратиха Магнъс в исландската полиция по молба на националния полицейски комисар, който се тревожеше, че престъпността на големия град е на път да завземе и малката му родина. Не че в Исландия нямаше престъпност. Наркотици се продаваха навсякъде, а в почивните дни арестът в полицейската централа се пълнеше с пияници. А и демонстрациите пред парламента тази зима прераснаха в така наречената Революция на тиганите, която свали правителството и натовари местната полиция до максимум.
Комисарят се страхуваше, че е само въпрос на време престъпленията, които ставаха в Амстердам и Копенхаген, или дори в Бостън, да пристигнат и в Рейкявик — чуждестранни наркобанди, ножове, може би дори пистолети… Комисарят искаше хората му да са готови за подобно нещо. Затова помоли да му изпратят американски детектив с опит, който говори исландски.
Подобна комбинация от качества не се срещаше често сред кадрите на американската полиция. Магнъс, който бе напуснал Исландия заедно с баща си още на дванайсетгодишна възраст, отговаряше на изискванията, а когато се опитаха да го убият, за да не свидетелства по дело срещу корумпиран полицай, набързо го изпратиха в Рейкявик, както за негова безопасност, така и за да помогне на исландските си колеги.
— Какво става в централата? — попита Магнъс.
— Погнали сме един крадец на птици — отговори Арни.
— На птици!?
— Да. Някой краде екзотични птици. Предимно папагали. Почти не са останали в цял Рейкявик. Това е голям проблем. Този мъж — мислим, че е мъж, а не жена — е много умен.