— Естествено — кимна Настя, — аз разбирам. Зетят на Маклигини не е знаел колко точно е платила Ефимова за парцела. Казали са му: „Много, достатъчно за да купим просторен апартамент в Москва“. А на него му е било неудобно да брои парите в чуждия джоб и да задава пряко въпроси на тъста и тъщата си. Той е тираджия, прекарва много време в пътуване и с търсенето на нов апартамент и продаването на стария са се занимавали самите Маклигини и дъщеря им. А те, както ти ме уверяваш, са хора идеалисти, отнесени, доверчиви. И едва когато се е разбрало за какъв точно апартамент са достатъчни тези пари, Юрий Шокин е разбрал колко всъщност е платила за парцела Ефимова. Защото, ако тя е платила честно, както той е смятал по-рано, тази сума би трябвало да стигне за много по-голям апартамент много по-близо до центъра. Как е разсъждавал Шокин? Палежът е имал смисъл само с една цел: да се купи парцелът евтино. Ако цената не е намалена, значи Ефимова няма нищо общо и това наистина е било нещастен случай. Когато обаче научава, че цената е била намалена едва ли не на половина, ако не и до една трета от истинската стойност, Шокин се уверява, че пожарът е бил именно резултат от палеж. И момичето, сестричката на неговия приятел, е загинало неслучайно, а поради престъпни действия. Ето защо е замислил и осъществил своето отмъщение именно сега.
— Или той, или неговият приятел, братът на загиналата — каза Антон. — Игор Журихин. Точно в края на март той е бил в Москва, живял е у Маклигини и дори им е помагал при преместването. И е имал възможност да вземе от тях японския нож „Самура“.
— Всичко се подрежда — кимна Настя. — Ами тоя Журихин, къде е сега?
— Там, където живее, го няма, това успях да науча.
— Значи може да е тук, в Москва?
— Може. Защо не? Сега вие разказвайте какво ново около вас, нали ми обещахте.
Настя въздъхна, допи последната глътка от чашката — кафето отдавна беше изстинало и сега й се стори отвратително на вкус.
— А при нас, Антоне, се оформи абсолютна загадка. Ти сигурен ли си във впечатленията си от Власов?
— Ами… Всъщност напоследък вече в нищо не съм сигурен — призна той. — Като че ли всичко ми се оплита. Сбъркал ли съм някъде?
— Или ти си сбъркал и Власов не е толкова кротък и безобиден, както ти се е сторило, или някой с неясна цел пълни интернет с определено лъжлива информация, компрометираща Власов. И сега моят племенник и неговият неотлъчен приятел Петя се опитват да разберат кой именно го прави. Тоест съществува един кръг от хора, които познават нашия човек Власов изключително в негативен план. И аз искам да разбера какъв е този кръг и около каква точка се върти той. Но въпросът стои така само в случай, че ти не си сбъркал.
— Ами ако съм сбъркал? — жално попита Антон. — Анастасия Павловна…
— Не, недей, Антоне, недей — меко го прекъсна тя. — Всичко знам. Днес вече ми се обади Владислав Николаевич. Вярно, Лиза не е чак в истерия, другояче е скроено момичето, но отказва да разговаря с баща си, не му отваря вратата и му затваря телефона. Разделили сте се, правилно ли разбрах?
— Да — отвърна той.
— По нейна инициатива ли?
— По моя.
— Ясно.
И наистина, всичко беше ясно, нямаше какво да обсъждат. Настя внимателно докосна дланите на Антон.
— Боли ли те? — тихо попита тя.
— И аз не знам — призна Антон. — Май че ме боли… Но повече ме е срам. Чувствам се като боклук.
— Ти си постъпил честно — каза Настя. — А когато човек постъпва честно, почти винаги боли. Колкото и да е странно. Мислиш, защо хората толкова често лъжат? Да, в около десет процента от случаите — за собствена изгода. А в останалите деветдесет процента — просто за да не причинят болка на друг. Така е устроен животът ни. За съжаление. Вече е късно, Антоне, ти сигурно трябва да се прибираш при децата.
— Еля ги взе при себе си за почивните дни. Така че не бързам. Обещах утре да ги заведа на сладолед, ако не изплува нещо неочаквано в работата. Но изглежда, ще изплува.
Те седяха мълчаливо на неосветената тераса — когато Настя излизаше с чашката кафе, още не й беше нужна лампа, а сега вече не й се ставаше.
Вратата към къщата се отвори с трясък и на терасата се изсипа цяла група начело с огромния Петручо, зад чиито мощни телеса спокойно се скриваше не само слабичкият Саньок, но и едрият широкоплещест Дзюба.