— За нищо — сънено кимна Роман, чиито очи се затваряха от умора и от изпитото. — И какво ще правим?
— Не знам — сви рамене Антон. — Има един вариант, но е умряла работа. Да проучим оня тип, когото са затворили за Носуленко, и ако се окаже, че има купчина доказани тежки престъпления, по дяволите, да лежи. А ние изобщо да изчистим Носуленко от нашата разработка. Да оставим само полицая, Болтенков и Ханджумян. И ако успеем да докажем, че и трите престъпления са дело на един и същи човек, този човек ще лежи, няма значение дали за три, или за четири тежки, все е до живот. Но ние с тебе трябва да решим това сега, за да отидем при следователя с ясни позиции. А преди това трябва да обработим и Улянцев, нали той иска да стовари трупа на Болтенков върху Ламзин, та да си пише плюс в отчетността, така че нашите изводи никак няма да му харесат.
— Наистина е умряла работа — съгласи се Дзюба. — Но пък се появява предмет за спазаряване. Представи си, че притиснем до стената Орехов с тези убийства, а доказателствата ни за следствието са слабички, тогава ще можем да му предложим да махнем случая с Носуленко в замяна на признание за останалите трупове.
— Не, няма да мине — поклати глава Антон. — Бащата на Орехов е богат, значи ще има добър, грамотен адвокат и той бързо ще обясни на подзащитния си, че това няма да повлияе на присъдата. Така че, ако имаме само косвени улики и нито едно пряко доказателство, с Орехов нищо не можем да направим. И Баглаев, между другото, много добре разбира това. Нали се изложи с Ламзин, втори път няма да се съгласи с такова нещо. Добре, Ромич, хайде да опитаме да поспим, утре имаме много работа.
Дзюба нямаше нужда от повече уговорки и само след няколко минути от детската долетя ритмично силно похъркване. Антон беше сигурен, че няма да може да заспи, но въпреки очакванията доста бързо се унесе.
Нито един прозорец в къщата не светеше и когато Настя влезе, вътре цареше пълна тишина. Тя запали лампата до вратата, за да намери чехлите си, без да иска, изпусна торбичката с обувките на пода и металните капачета дори през тънкия полиетилен глухо изтропаха по каменните плочки, с които бе покрит подът в антрето. Целият първи етаж, с изключение на кухнята и санитарния възел, представляваше зонирано открито пространство: вестибюлът плавно преливаше в хола, холът — в трапезарията, между трапезарията и кухнята имаше плъзгаща врата, която Настя постоянно държеше отворена.
И именно откъм хола до нея долетя звук, който се състоеше едновременно от охкане и скърцане на кожа от дивана.
— Аска, ти ли си? Запали, че нищо не виждам — чу гласа на Чистяков. — Задрямал съм тук, докато те чаках.
Тя щракна всички копчета, обу чехлите и отиде при мъжа си, приседна до него и положи глава на рамото му.
— Мислех, че спиш, както е редно за почтен учен човек, в спалнята, на удобния креват — виновно се пошегува тя.
— Не, аз като почтен семеен човек чакам жена си, която работи нощем — усмихна се Алексей. — Е, полезно ли беше това пътуване?
— Ъхъ — отговори тя и притвори очи.
Близо до Льоша винаги я обгръщаха необяснимо блаженство и спокойствие.
— Хлапаците спят ли? — попита.
— Като убити, и двамата. Петка дори не си отиде вкъщи. Умори ги ти, робовладетелко. Утре сигурно пак ще се впрегнеш, а и на тях ще наденеш юздите?
— За хлапаците не знам още, но аз сигурно ще трябва да свърша едно-друго.
— Тогава — веднага в леглото — изкомандва Алексей.
— Не искам! — Тя още по-силно се притисна до мъжа си. — Льоша, хайде да пийнем чай на терасата? Нощта е толкова топла, въздухът е приятен и никак не ми се спи.
Чистяков леко я отмести и внимателно се вгледа в очите й, после се позасмя и кимна:
— Добре. Върви да се преоблечеш, свали тия бабешки дрехи, а аз ще сваря чая. Какъв да бъде? Черен или зелен?
— Някакъв цветно-плодов, вкусен — помоли тя. — И не е нужно да критикуваш дрешките ми, те са модни и елегантни, между другото.
— Но с тях изглеждаш ужасно! — разсмя се Льоша. — Злобна старица. Нали знаеш какво казва народът: не е страшно да си дядо, страшно е да спиш с баба. А на мен, като на всеки нормално ориентиран мъж, ми се ще да мисля, че имам млада красива жена.
Настя се качи горе на пръсти, преоблече се и излезе на терасата, където на масата вече стояха големият порцеланов чайник и чашите. От къщата излезе Чистяков, понесъл в едната ръка паничка със сухарчета, а в другата — чиния с тънко нарязан кашкавал.
— Дори среднощното пиене на чай трябва да бъде красиво и както си му е редът — изрече той тържествено, докато наливаше червеникавия ароматен чай. — Аска, знаеш ли, че след като се пенсионира, ти много се промени?