Но Антон не можеше и не можеше да намери Олга Виторт. Отначало тя не вдигаше домашния телефон, после от мобилния се чу равнодушното съобщение, че „абонатът е временно недостъпен или се намира извън обхват“.
— Ромич, обещал съм на децата днес да прекарам времето си с тях — взе да се облича Антон. — И без това почти не ги виждам. Ти тръгвай към Химин, а аз ще отида у Еля, ще взема децата и поне ще ги заведа на сладолед, щом не намирам никъде тази Олга Виторт. За нас най-важното е да научим всички възможни телефони на Орехов, та да имам с какво да се хвърлям в краката на Кузмич.
Той закара Дзюба до метрото и се отправи с колата си извън града. В съботната майска сутрин имаше доста желаещи да прекарат времето си сред природата или на вила, шосето беше много натоварено и пътуването до къщата, където живееше Елвира, му отне много време. Когато видя Стьопка и Василиса, седнали на външното стълбище и напрегнато загледани във всички минаващи автомобили, Антон почувства как сърцето му се свива. Обещал е — и децата му вярват. Те не искат да знаят, че работата на баща им е такава, че той не може да се разпорежда нито с времето си, нито със себе си. Тате е обещал — и няма нужда от повече думи. Това безусловно и задължително ще се изпълни.
Тъкмо беше слязъл от колата и децата вече тичаха към него през зелената поляна… когато звънна телефонът.
— Олга Виторт — чу се в слушалката студен делови глас, сякаш лишен от каквито и да било емоции. — Намерих в телефона си няколко ваши повиквания. С какво мога да помогна?
— Казвам се Сташис, от полицията съм, криминални разследвания. Трябва да поговоря с вас.
— Добре, слушам ви.
— Не по телефона. Трябва да се срещнем.
И отново спокойното, без никакво запъване:
— Добре. Пак ли относно картините и Володя Власов? В течение съм, че сте се интересували от това. Трябва да дойда някъде ли?
Антон се стъписа. Оказа се, че не се е подготвил за такъв прост въпрос, защото, след като сутринта не бе намерил Олга, вече се бе настроил за една събота с децата. Но не можеше и да отлага срещата.
— Сега съм извън града — започна неуверено — и ще прекарам тук поне три часа.
— Но въпросът ви е спешен, така ли? — все така спокойно и делово попита Виторт. — Или ще почака до довечера?
— Спешен е.
— Кажете адреса, аз ще дойда.
— Знаете ли къде е детският комплекс „Мечо Пух“? На петнайсетия километър е.
— Знам го. — Антон долови в гласа на събеседничката си някакво подобие на усмивка. — Ще дойда там и ще ви звънна пак. След около час.
— Има тежки задръствания — предупреди я Антон.
— Значи след час и половина.
Ей така, кратичко и без излишни приказки. Делова дама е тази Виторт. Лара Крофт, дявол да я вземе.
Децата стояха малко настрана и напрегнато и уплашено се взираха в лицето на баща си, ловяха всяка негова дума, изречена по телефона. Те много добре знаеха как най-често свършват такива разговори, особено ако някой се обадеше на баща им в момент, когато всички заедно са се приготвили да тръгнат нанякъде.
— Няма ли да ходим за сладолед? — потиснато попита или направи извод Василиса.
— Ха, че защо? — Антон вдигна на ръце Стьопка. — Отиваме, непременно, само малко да си почина от пътя.
— А с кого си уговаряше среща? — взе да разпитва Вася. — Кой има спешен въпрос?
— Аз — усмихна се Антон. — Аз имам спешен въпрос и една леля ще бъде така любезна да дойде, за да ми отговори на него.
— Красива ли е? — ревниво попита момиченцето.
Антон сви рамене.
— Нямам представа, никога не съм я виждал. А теб какво те засяга? — подкачи той Вася. — Нямам намерение да се женя за нея, само ще си поговорим. Да вървим в къщата, трябва да кажа добър ден на Еля.
В къщата вкусно миришеше на нещо сладко: Еля бе дала на Василиса поредния урок по домакинстване, чиято тема ако се съдеше по миризмите, е била десертът.
— Ще пробвате ли, Антоне? — весело предложи бавачката и постави пред него купичка с крем.
Той загреба пълна лъжица, но дори не бе успял да преглътне, когато отново звънна телефонът. Дзюба.
— Имам телефоните на Орехов — бързо изрече Роман. — Вземай лист и записвай, много са, променял ги е едва ли не на всеки три месеца.
„Ето на — мислеше си Антон, загледан в изписания с молив лист. — Сега ще добавя тук още два-три номера. И ще се обадя на Кузмич. И това ще бъде последното, което ще направя в краткия си живот. Защото Сергей Кузмич няма да ме остави жив.“
— Стьопка, дай тука таблета — поиска той.
Момченцето опита да се съпротиви: гледаше на него анимационен филм и прекъсването му не влизаше в плановете му за момента, но за учудване на Антон се намеси Василиса.