— А те какво? Съгласиха ли се да го продадат? — поинтересува се Антон.
Общо взето, историята не изглеждаше интересна от гледна точка на разследването. Сташис още вчера знаеше, че Ефимова е купила парцела от съседите си Маклигини, и беше дошъл тук само за уточняване на информацията. Но щом му попадна такъв словоохотлив и явно скучаещ свидетел, който можеше да разкаже едно-друго за убитата, защо да не го чуе? Знае ли се какво може да излезе?
Борис Илич махна с ръка.
— Ами там е работата, я, че не! Заинатиха се като магарета: тук са се раждали и са умирали дедите ни, тук мина младостта ни и разни такива.
Антон с усилие сдържа желанието си да погледне учудено Борис Илич. Какво значи „не го продадоха“? Какво значи „заинатиха се като магарета“? От документите ясно личи, че парцелът вече се води на името на Ефимова. Добре. Ще се престорим, че всичко е нормално.
— А те какво, общи деди ли имат? — с едва забележима усмивка попита Сташис.
— Ами да, ами да — палаво се разсмя Борис Илич. — Аз така си приказвам, мога и да преувелича, случва ми се. За по-красиво, нали разбираш, не от лошо. А ти браво, че ме… Жена ми вечно ми мърмори за моето красноречие. Дедите на Пашка живееха тука и детството му премина пред очите ми, все пак съседи. Не успях да ги вразумя, не щат и не щат да продават. Хем Ина Викторовна вдигаше цената — не и не. Дори при мен дойде, донесе ми цяла торба скъпи продукти и пиячка, моли ме да им говоря, види се, бяха й казали, че от сто години се познавам с Пашка Маклигин.
— И какво? Поговорихте ли им?
— Че как! — радостно кимна Борис Илич. — Само че Пашка и мене не послуша. С една дума, сглупиха.
— Не разбрах нещо, защо да са сглупили? Та нали в края на краищата са продали парцела на Ефимова. Тоест съгласили са се.
Борис Илич сви гъстите си вежди и укорително погледна Антон.
— Ти к’во приказваш бе, момче? Те нямаха и копейка, за да възстановяват къщата след пожара.
Ето ти ново двайсет! Какви са тия истории? За пожар изобщо не беше ставало дума, поне в материалите на момчетата от Отдела по борба с икономическите престъпления.
— След какъв пожар?
— Ама мигар не знаеш? — неодобрително присви очи Борис Илич. — И това ми било полиция, нищо не знаете! Пожар стана у тях. Щото нали къщата стара, жиците прогнили, Пашка, макар че израсна тук, е с две леви ръце, може да работи само с главата, доктор на науките, ама не го бива нито полица да закове, нито разбира от електричество, нищо не умее. Станало някъде късо — и всичко мигом изгоря. Там загина едно момиче, някаква далечна тяхна роднина, дошла в Москва да кандидатства висше, а техният апартамент в Москва е малък, момичето трябвало да учи, пък нямали къде да я приберат, та тука на, да се готви за изпитите. Жалко за момичето… Та така, къщата изгоря до шушка, пари нямат да строят и вече Пашка отиде при Ина Викторовна да я моли. Казах му аз: „Трябваше веднага да се съгласите, когато ви предлагаше много пари, на, сега ще отидеш, а тя ще ти покаже среден пръст, няма да ти даде повече от петарка“. Но не отгатнах.
— В какъв смисъл?
— Ами нали ти казах, Ина Викторовна беше свястна жена, никого не мамеше, всичко честно. Практически не намали цената, само съвсем мъничко в сравнение с това, което предлагаше в началото. Така че Валка и Пашка продадоха апартамента си в Москва, добавиха и тези пари и сега живеят в човешки условия, вярно, далече от центъра, но пък нашироко, очакват внучка или внук, каквото дойде. Дъщеря им вече е бременна.
Антон взе от Борис Илич московските координати на Маклигини. Наистина, грехота бе да се говори така за убитата, но е имала късмет: тъкмо навреме къщата е изгоряла. Наистина е загинало младо момиче. Така че едно от три: или наистина е късо съединение, или някой е искал да убие конкретно това момиче, или мадам Ефимова е организирала палежа, без да знае, че в къщата има човек. И тъй, какво трябва да се направи? Първо: да се проверят материалите по пожара, да се прегледа пожаротехническата експертиза, да се поговори с хората, които са се занимавали с това. Второ: да се събере информация за момичето, разбира се, ако не са го направили още тогава. По принцип би трябвало да е заведено дело или поне да е проведена доследствена проверка на версия за убийство на момичето. Би трябвало. Но дали е направено? Там е въпросът.
Антон погледна часовника си: имаше достатъчно време да подръпне най-спешните „опашки“ по останалите дела и от утре плътно да се включи в работата по убийството на треньора. Лошо се получава: нали самият той пое инициативата да прехвърлят Роман Дзюба от района на „Петровка“, убеждаваше Кузмич, че Ромка, макар и млад, е много свестен и умен и ще се справи с работата, а сега излиза, че заряза момчето без подкрепа. Ако Дзюба направи някоя глупост, Кузмич него ще държи отговорен, старшия оперативен работник Антон Сташис, защото нали, твое протеже беше — сега отговаряй за него. Така че трябва днес да свърши колкото може повече работа и утре вече да се занимава с Болтенков и другите хора от света на фигурното пързаляне.