Още веднъж си погледна часовника и се обади на Елвира, бавачката на децата му.
— Как сте там? Всичко ли е наред?
Разбира се, всичко беше съвсем наред, както винаги.
— До колко часа ще можете да ме почакате?
— Днес за никъде не бързам — отговори бавачката, — мога да остана и да нощувам, ако трябва.
Прекрасно! Второ обаждане — на Лиза:
— Ще се освободя към девет. Ти как си?
— Ще дойдеш ли? — с надежда попита момичето.
— Ще дойда — обеща Антон.
Не му харесваше, че тя искаше да я нарича Лиза, на Антон му беше много по-приятно мекото, преливащо се „Лиля“ — името, под което тя му се бе представила, когато се запознаха преди половин година. Но още на първата среща тя строго помоли никога вече да не я нарича Лиля. Само Лиза. Антон неохотно се подчини, макар да не разбираше причините за тази молба. Той изобщо много неща не разбираше у това красиво момиче, с което толкова му харесваше да си ляга, но за което, незнайно защо, никак не искаше да се ожени.
Целият лист дебела рисувателна хартия вече беше покрита с безформени петна от маслени пастели, оставаше да нанесе последното. Той се замисли: какъв цвят да избере? За тази картина като основно бе измислил рязкото съчетание на дълбоко изумруденозелено със студено бледорозово, а като допълнителни цветове за по-малките петна искаше да избере нещо меко, нежно, за да предаде днешното си настроение. Дълбокият зелен цвят е цветът на депресията, студеният розов — на равнодушието, но нали животът не се състои само от собствената ни мъка и хорското равнодушие към нея, в него има, макар и малки, макар и случайни, и кратки мигове на топлина, на разбиране, на съпреживяване. Животът не е черно-бял, той е многоцветен, художникът бе твърдо убеден в това.
Като помъдрува върху съчетанието между жълто и червено, в края на краищата той постигна един нежен топъл оттенък и покри с пастелите последното късче хартия. Хвърли поглед към изпълнения с молив ескиз — да, правилно, именно на това място в готовата работа ще се намира долният „полуразцъфнал“ цветец. Именно долният, а не горният, като символ на оживяващата надежда в момент, когато на пръв поглед всичко е потънало чак на дъното. Винаги може да падне човек. Но и да стане, може винаги. Слаб е не онзи, който се е препънал, а онзи, който не е намерил у себе си сили да стане и да продължи.
Ето че сега листът от край до край е покрит с разноцветни петна от маслени пастели. Художникът разтвори в малко вода черна акрилна боя, погрижи се тя да не стане много рядка и боядиса с нея целия маслен пастел. Остави боята да изсъхне и хвана отвертката, започна да драска с нея линии, завъртулки, примки. Отвертката сваляше пласта черен акрил и откриваше долния пастелен слой, поради което всички линии и фигури се получаваха преливащо многоцветни.
Беше разделил единствената стая в жилището си на две части. В едната беше обикновен московчанин, който яде, пие, спи, прави любов с приятелката си, чете книги и гледа телевизия, седи пред компютъра. В другата — творец, художник, едноличен властелин в собствения си измислен свят, състоящ се от цветове и линии. Това са наистина божествени линии, в които за него е съединено и въплътено всичко най-изискано, най-прекрасно на света. Тези линии са връх на майсторството, сияещ и недосегаем връх. Един-единствен човек през цялата история бе могъл да създаде тези линии. И само още един можа безупречно да ги повтори.
Той работи, а в главата му звучат думите: „Мислиш, че просто не си имал късмет? Мислиш, че просто си се препънал на място, където другите не са се препънали? Всичко обаче е било предопределено, били са взети всички мерки ти да се препънеш. Мислиш, че случайно са сменили единия с другия? Не, било е предварително преценено. Било е в нечия изгода. И теб са те направили жертва на тази изгода“.
Думите започнаха да звучат още когато той тепърва избираше цветовата гама пастелни петна. Именно те, думите, настройваха художника всеки път, като пробуждаха определени емоции и го караха да предпочита едни или други цветове. Той избираше и акрила чрез вслушване в своето вътрешно състояние. Понякога му се искаше да работи с небесносиньо, понякога с червено, понякога със зелено или жълто. Но днес избра черния цвят. Надничащи изпод черния фон цветове на мъката и равнодушието и проблясъци на надежда.