Без думите вдъхновението не идваше и линиите се получаваха неточни и неизразителни, не идваше и чувството за цвят. Всеки път, когато работеше над своите платна, той чуваше думи. Винаги различни. И ги произнасяха различни гласове — мъжки, женски, детски, старчески. Гласовете звучаха различно, някои сред пълна тишина, някои на фона на шумове или музика, едни приглушено, други гръмогласно. Природата го бе наградила с великолепна слухова памет. И сега именно паметта беше източникът, който му даваше сили да диша в единия свят и някак да живурка в другия.
До късно през нощта Роман Дзюба не можа да се отърве от неприятния вкус, който му бе останал от първото опознаване на следователя Баглаев. След като се трепаха цял ден да търсят свидетели и доказателства, Улянцев и Дзюба вече смятаха да се прибират по домовете си, когато следователят звънна на мобилния на Фьодор.
— Пфу, дявол да го вземе — изтърси ядосано Улянцев и пъхна телефона в джоба си, — хем смятах днес да си взема компенсацията за денонощното! Нали той вчера каза, че само ще получи разрешението от съдията и толкоз! Ама не, не го свърта него, не може да си почива като хората. Да вървим!
— Къде? — не разбра Роман.
— Къде, къде? При Баглаев. Да се отчитаме за постигнатите успехи.
След подобна характеристика романтичният и влюбен в професията си Роман Дзюба очакваше да срещне следовател, също тъй предан на делото си и мислещ като самия него. Когато видя пред себе си атлетичния русокос четиридесетинагодишен мъж с приятно лице и предразполагаща усмивка, надеждите му укрепнаха. И колкото повече се убеждаваше, че на Тимур Ахмедович всъщност му е безразлично кой е убил Михаил Болтенков, толкова се усилваше разочарованието му. За него беше важно да се окаже прав. Във всеки случай именно така се стори на Дзюба след срещата му с Баглаев, който бе получил акта за арестуване на Ламзин и затова бе крайно доволен, когато Фьодор Улянцев с подробности му разказваше за свидетелите, готови да дадат показания, че Ламзин се е заканвал да убие Болтенков. А когато Роман предпазливо изрази съмнения във виновността на Ламзин, следователят го прекъсна доста безапелационно. Това подейства на Дзюба като шибване с камшик, той избухна веднага.
— Вие сте извършили обиски на четири места, плюс в колата на Ламзин — стават пет. И нищо не сте намерили! Нито оръжието, нито ръкавици, нито дрехи със следи от барутни частици. Аз не вярвам, че един обикновен треньор по фигурно пързаляне може за толкова кратко време да премисли всичко и да се отърве напълно от веществените доказателства. Не вярвам! Той не е знаел, че Болтенков ще дойде в дома му да говорят, значи не е могъл предварително да премисли и организира всичко това.
— Ама успокой се с тия обиски, де — намеси се Улянцев, който напълно споделяше позицията на следователя. — Откъде знаеш кой какво може или не може да премисли? Ами че той би могъл да излезе на улицата, да хване кола, за три-четири минути да се отдалечи на значително разстояние, защото нощем пътят не е натоварен. Там да изскочи за минутка, да изхвърли всичко в контейнер за боклук, да се качи в колата и да се върне на мястото, откъдето е тръгнал. И после да потича. Ето, съседите са видели как той се е прибрал запъхтян.
— Е, да — кимна Роман. — Но нали той не отрича, че е тичал.
Улянцев демонстративно замълча и се извърна, за да покаже с целия си вид, че с такива упорити глупаци е невъзможно да се работи и просто е смешно, че на „Петровка“ намират тези зелени хлапаци способни да „оказват методическа помощ“. Фактът, че зеленият хлапак беше само с две-три години по-млад от самия Фьодор, ни най-малко не смущаваше Улянцев.
— Слушай, Дзюба — уморено продума Баглаев, — ти какво искаш? Ние с тебе виждаме едни и същи факти. Само че за мен те са свидетелство, че Ламзин има връзка с убийството, а за теб са свидетелство за неговата невинност. И ти можеш да си завреш мнението знаеш къде, защото…
Дзюба дръзко го погледна в очите.
— Да, знам, защото Вие сте шефът тук. Като в американски филм.
Баглаев го погледна укорително и неодобрително поклати глава.
— Не знам как е в американските филми, но в руския наказателен кодекс, член петнайсети, е казано ясно: функциите по обвинението, защитата и разкриването на криминално деяние са отделени една от друга и не могат да бъдат възложени на един и същи орган или на едно и също длъжностно лице. На мен е възложена функцията по обвинението, както и на теб, момче. И на Фьодор. И на всички, които влизат в състава на оперативно-следствената група. И нито един от нас няма право да поема функцията на защитата, дори ако много му се иска, разбра ли? Така че не си навирай носа, където не ти е работа, и не си навличай чужд костюм. Уважавай закона. А ако проявяваш своеволие, ще трябва да ти напомня, че следователят е лице процесуално самостоятелно и независимо. Затова каквото кажа аз — това ще е.