— Искаш да знаеш как съм научил, че ти си свързан с убийството на Хамиди.
— Да.
— Преди няколко години… осем или девет, не си спомням точно… един палестинец със съмнително минало искаше да получи виза за временно пребиваване, за да живее известно време в Женева. В замяна на визата и на нашата гаранция, че неговото пребиваване в Швейцария няма да бъде разкрито на израелската държава, този палестинец предложи да ни каже името на израелеца, който е убил Хамиди.
— Как се казва палестинецът? — попита Габриел, макар че не му бе необходимо да чака отговора на Петерсон. Той знаеше. Вероятно го бе знаел през цялото време.
— Казва се Тарик ал Хурани. Именно той е сложил бомбата под колата на жена ти във Виена, нали така? Именно той е унищожил семейството ти.
На пет мили разстояние от вилата на Ото Геслер, в края на гъста борова гора, Габриел спря колата край пътя и слезе. Беше късен следобед, светлината бързо помръкваше, температурата бе някъде около двайсет градуса. Над тях изникна планински връх с бяла брада от облаци. Кой ли беше този връх? Ейгер? Юнгфрау? Мьонх? Всъщност не го интересуваше. Габриел просто искаше да приключи с тази работа, да напусне тази страна и никога повече да не стъпи тук. Докато заобикаляше колата в дебелия петнайсетина сантиметра сняг, си представи една картина: как Тарик казва на Петерсон за заложената бомба във Виена. Едва се сдържа да не измъкне Петерсон от колата и да го пребие до смърт. В този момент не беше сигурен кого мрази повече — Тарик или Петерсон.
Габриел отключи белезниците и накара Петерсон да се прехвърли през лоста за превключване на скоростите и да седне зад волана. Одед слезе от колата и отиде да се присъедини към Ели Лавон в камионетката. Габриел зае мястото на Петерсон на предната пасажерска седалка и накара Петерсон да се раздвижи, като го ръгна в ребрата с дулото на „Беретата“ си.
Над долината се спусна мрак. Петерсон караше колата с двете ръце на волана, а Габриел държеше „Беретата“ на видно място. На две мили от вилата на Геслер Лавон намали скорост и спря камионетката встрани от пътя. Габриел се изви назад и през задното прозорче видя как светлините на фаровете изгаснаха. Сега вече бяха сами.
— Кажи ми всичко още веднъж — настоя Габриел, като наруши мълчанието.
— Вече най-малко десет пъти го повторихме — възрази Петерсон.
— Не ме интересува. Искам да те чуя да повтаряш всичко още веднъж.
— Ти се казваш хер Майер.
— С какво се занимавам?
— Работиш с мен… в отдел „Анализи и защита“.
— Защо ме водиш във вилата?
— Защото имаш информация за дейността на досадния евреин на име Габриел Алон. Искам хер Геслер да чуе тези новини директно от източника.
— И какво трябва да направя, ако ти се отклониш от сценария по някакъв начин?
— Няма да кажа пак това.
— Кажи го!
— Мамка ти!
Габриел размаха „Беретата“ под носа му, преди да я пъхне в колана на панталона си.
— Ще ти пусна един куршум в черепа. Същото ще се случи и с охраната. Ето какво ще направя.
— Не се и съмнявам — рече Петерсон. — Това е единственото нещо, за което съм сигурен, че те бива.
Една миля по-надолу имаше необозначен частен път. Петерсон понамали и взе завоя със значителна скорост, като центробежната сила притисна Габриел към вратата. За миг се изплаши, че Петерсон е замислил нещо, но след това той намали скоростта и плавно тръгнаха по тесния път, а дърветата бързо се мяркаха покрай прозореца на Габриел.
В края на пътя имаше порта от желязо и камък, която изглеждаше така, сякаш можеше да издържи на атаката на бронетранспортьор. Когато се приближиха, човек от охраната застана в светлината на фаровете и размаха ръце, за да спре колата. Носеше дебело синьо яке, което не успяваше да прикрие факта, че е добре въоръжен. Върху кепето му имаше сняг.
Петерсон свали прозореца на колата:
— Името ми е Герхард Петерсон. Идвам при хер Геслер. Опасявам се, че случаят е спешен.
— Герхард Петерсон?
— Да, точно така.
— А този кой е?
— Мой колега. Казва се хер Майер. Мога да гарантирам за него.
Пазачът промърмори няколко неясни думи в микрофона. След миг портата се отвори, а той отстъпи от пътя и им направи знак да преминат.
Петерсон караше бавно. Габриел погледна през прозореца — дъгови лампи по дърветата, още един охранител със синьо яке, като този водеше на каишка куче вълча порода, което яростно го дърпаше напред. Господи, помисли си Габриел. Това място прилича на бункера на фюрера. Прибавете малко бодлива тел и минно поле — и картинката ще е пълна.