Кориолан потръпна от неприкритата омраза, но се помъчи да си придаде невъзмутим вид.
— Не, точно това е клетката, която чаках.
Момчето бързо протегна ръце, стисна Кориолан за гърлото с дългите си, осеяни с белези пръсти и го бутна назад. С лакти той прикова тялото на Кориолан към металните пръти. Изпаднал в лоша позиция, Кориолан прибягна към единствения ход, който никога не му изневеряваше в училищните сбивания — заби силно коляно в слабините на противника си. Момчето от Окръг 11 изпъшка, преви се на две и го пусна.
— Сега може и да те убие. — Момичето от Окръг 11 се изкашля в лицето на Кориолан. — В нашия окръг той уби един миротворец. Така и не разбраха кой го е направил.
— Млъквай, Дил — изръмжа момчето.
— Кой го е грижа сега? — каза Дил.
— Хайде всички да го убием — каза злобно малкото момченце. — Не могат да ни направят нищо по-лошо.
Няколко други трибути промърмориха одобрително и пристъпиха напред.
Кориолан замръзна от страх. Да го убият? Наистина ли се канеха да го пребият до смърт посред бял ден, точно тук в центъра на Капитола? Изведнъж той разбра, че е така. В края на краищата какво имаха да губят? Сърцето му лудо биеше и той леко приклекна с присвити юмруци, очаквайки неизбежното нападение.
От ъгъла се разнесе мелодичният глас на Луси Грей и сложи край на напрежението.
— Може би не на нас. Но нали имате роднини вкъщи? Някой, когото могат да накажат там?
Това изглежда разубеди другите трибути. Тя изпълзя и се намести между тях и Кориолан.
— Освен това — каза тя, — той е моят ментор. Очаква се да ми помогне. Може да ми потрябва.
— Как стана така, че имаш менте? — попита Дил.
— Ментор. Всеки от вас има — обясни Кориолан, като се помъчи да овладее ситуацията.
— Къде са те тогава? — предизвика го Дил. — Защо не дойдоха?
— Сигурно не са били в настроение — каза Луси Грей. Тя отвърна поглед от Дил и намигна на Кориолан.
Камионът зави в една тясна пресечка и спря там, където тя свършваше. Кориолан все още не можеше да се ориентира къде се намира. Помъчи се да си спомни къде отвеждаха трибутите в предишни години. Не беше ли в конюшните, където миротворците държаха конете си? Да, сети се, че е чувал да споменават нещо такова. Веднага щом пристигнат, ще намери някой миротворец и ще му обясни нещата, а може и да помоли за малко охрана при такава враждебност. След като Луси Грей му беше намигнала, си струваше да остане.
Сега влизаха на заден ход в лошо осветена сграда, може би някакъв склад. Кориолан вдъхна силната миризма на развалена риба и старо сено. Объркан, той се помъчи да се ориентира по-добре в обстановката, напрегна очи и видя как две метални врати се отварят. Един миротворец отвори задната врата на камиона и преди някой да може да скочи, цялата клетка се надигна и ги изсипа на студената мокра циментова плоча. Не беше плоча, а по-скоро шахта за отпадъци, защото беше наклонена под толкова стръмен ъгъл, че Кориолан веднага се плъзна надолу заедно с останалите. Той изпусна розата и се мъчеше да намери опора с ръце и крака, но такава нямаше. Всички се пързаляха поне седем метра надолу, преди да се приземят накуп на мръсния под. Слънцето грееше яростно, докато Кориолан се мъчеше да се освободи от другите. Той измина със залитане няколко метра, изправи се и замръзна от ужас. Това не бяха конюшните. Макар и да не беше идвал тук от много години, сега си спомни ясно мястото. Пясъчната ивица. Изкуствените скали, издигащи се високо нагоре. Редицата метални пръти, оформени да изглеждат като лози, образуващи широка арка, за да предпазват публиката. Между прътите го зяпаха лицата на деца от Капитола.
Беше в клетката на маймуните в зоологическата градина.
4
Едва ли би се почувствал по-разголен, ако беше застанал насред Корсо без дрехи. Там поне би имал възможността да избяга. Сега беше хванат натясно и изложен на показ и за пръв път разбираше животните, които няма къде да се скрият. Децата започнаха да бърборят развълнувано и да сочат училищната му униформа, привличайки вниманието на възрастните. Решетките от край до край се изпълниха с надничащи лица. Но истинският ужас бяха две камери, разположени от двете страни на посетителите.
Новинарските екипи на Капитола. С тяхното вездесъщо присъствие и сочния слоган „Щом не сте го видени тук, значи не се е случило“.
О, случваше се. На него. Сега.
Усещаше как предават лицето му на живо из целия Капитол. За щастие поради шока не беше помръднал, защото единственото по-лошо нещо от това да е затворен в зоологическата градина с тази измет от окръзите би било да започне да тича насам-натам като глупак, опитвайки се да избяга. Нямаше лесен начин да излезе от тук. Клетката беше построена за диви животни. Ако се помъчеше да се скрие, щеше да изглежда още по-жалък. Той си представи колко сочни кадри щяха да са тези за новините на Капитола. Щяха да ги излъчват до втръсване. Да сложат глупава музика и надписи. Сноу се топи! Да го включат и в прогнозата за времето. Прекалено горещо за Сноу! Щяха да го повтарят до края на живота му. Позорът му щеше да бъде пълен.