Каква възможност му оставаше? Единствено да запази самообладание и да гледа камерите право в обектива, докато бъде спасен.
Той се изправи в цял ръст, леко изпъна рамене и се опита да си придаде отегчен вид. Публиката започна да му подвиква — първо децата с пискливи гласчета, а после и възрастните. Питаха го какво прави вътре, защо е в клетката, нужна ли му е помощ? Някой го разпозна и името му се разнесе мигновено из тълпата, която с всяка минута нарастваше.
— Това е момчето на семейство Сноу!
— Кой каза, че е той?
— Нали знаеш, на онези с розите на покрива!
Кои бяха всички тези хора, които висяха в зоологическата градина в делничен ден? Не бяха ли на работа? Децата им не би ли трябвало да са на училище? Нищо чудно, че страната беше в такъв хаос.
Трибутите започнаха да го обкръжават и да му се подиграват. Сред тях бяха двамата от Окръг 11, злобното момченце, което беше призовало да го убият и още няколко други. Той си припомни омразата в камиона и се почуди какво би станало, ако го нападнат вкупом. Може би публиката щеше само да ги насърчи.
Кориолан се помъчи да не изпада в паника, но усети как по тялото му се стича пот. Всички лица — на близките трибути, на тълпата зад решетките — започнаха да се размазват. Ръцете и краката му изтръпнаха, не му достигаше въздух. Чудеше се дали да не опита да изтича до шахтата и да се помъчи да се изкачи нагоре, когато един глас зад него тихо каза:
— Възползвай се от случая.
Без да се обръща, знаеше, че е момичето, неговото момиче, и изпита безкрайно облекчение, че не е съвсем сам. Спомни си колко хитро се справи с публиката, след като кметът я удари, как спечели всички с песента си. Тя беше права, разбира се. Трябваше да направи така, че този момент да изглежда преднамерен, иначе всичко пропадаше.
Той пое дълбоко дъх, обърна се натам, където тя седеше и небрежно нагласяваше бялата роза зад ухото си. Тя като че ли през цялото време се грижеше за външността си. В Окръг 12 оправяше воланите на роклята си, на гарата заглаждаше косата си, а сега се закичи с розата. Той протегна ръка към нея така, сякаш беше най-голямата дама в Капитола.
На устните на Луси Грей се появи лека усмивка. Когато пое ръката му, той усети как леко го удря ток и почувства, че част от сценичния чар сякаш се предава и на него. Той направи лек поклон, а тя зае пресилено елегантна поза.
Тя е на сцената. Ти си на сцената. Това е представление, помисли си той. Вдигна глава и попита:
— Искаш ли да се запознаеш с някои мои съседи?
— С удоволствие — каза тя, сякаш бяха на следобеден чай. — Лявата ми страна изглежда по-добре — промърмори тя и леко плъзна ръка по бузата си. Не беше сигурен как да постъпи с тази информация, затова я поведе наляво. Луси Грей се усмихна широко към зрителите, давайки си вид, че ѝ е много приятно да е тук, но когато тръгнаха по-близо до решетките, усети как пръстите ѝ стискат неговите като в менгеме.
Плиткият ров, който минаваше между скалните образувания и решетката на клетката на маймуните, някога беше служил като водна преграда между животните и посетителите, но сега беше съвсем пресъхнал. Те слязоха по трите стъпала, прекосиха рова, стъпиха на основата на решетката, която вървеше от единия до другия край на клетката, и застанаха лице в лице с посетителите. Кориолан избра място на няколко метра от едната камера, за да ги хване в кадър. Отпред се беше събрала група деца. Металните прътове бяха на разстояние десетина сантиметра един от друг — нямаше достатъчно място, за да пъхнеш цялото си тяло, но предостатъчно, ако искаш да протегнеш ръка. При приближаването им децата замълчаха и се притискаха в краката на родителите си.
Кориолан реши, че сцената със следобедния чай е не по-лоша от всяка друга и продължи да се отнася към ситуацията със същия лек тон.
— Как сте? — попита той и се наведе към децата. — Днес доведох една моя приятелка. Искате ли да се запознаете с нея?
Децата се размърдаха и се разнесе лек смях. После едно момченце изкрещя: