— Е, той изненада всички ни. Учителите ти ли ти казаха да дойдеш тук, Кориолане? — попита Лепид.
Кориолан пристъпи към камерата и се помъчи да изглежда симпатичен, но с леко хлапашки вид.
— Не са ми казвали да не идвам. — Сред тълпата се разнесе смях. — Но доколкото си спомням, ми казаха, че трябва да представя Луси Грей в Капитола и аз приемам сериозно тази задача.
— И скочи в клетката с трибутите, без да се замислиш? — подкани го репортерът.
— Сигурно скоро ще се позамисля — призна Кориолан. — Но щом тя е достатъчно храбра, за да бъде тук, не важи ли същото и за мен?
— О, искам да се отбележи, че аз нямах избор — каза Луси Грей.
— Искам да се отбележи, че и аз нямах — каза Кориолан. — След като те чух да пееш, не можех да не дойда. Признавам, че съм ти почитател. — Сред тълпата се разнесоха откъслечни аплодисменти и Луси Грей развя елегантно полите на роклята си.
— Е, надявам се, за твое добро Академията да е съгласна с теб, Кориолане — каза Лепид. — Струва ми се, че скоро ще разбереш.
Кориолан погледна назад и видя как металните врати, подсилени с решетка на стъклата, се отварят в дъното на клетката на маймуните. Влязоха четирима миротворци и се насочиха право към него. Той се обърна към камерата, изпълнен с желание да напусне ефектно сцената.
— Благодаря ви, че бяхте с нас — каза той. — Помнете, това е Луси Грей Беърд, която е представител на Окръг дванайсет. Наминете към зоологическата градина, ако имате малко време, и се запознайте с нея. Обещавам ви, че тя си струва усилието.
Луси Грей протегна ръка с елегантно отпусната китка като подкана за целувка. Той я прие и когато устните му докоснаха кожата ѝ, усети приятна тръпка. После махна към публиката за последен път и тръгна спокойно към миротворците. Единият от тях леко кимна, а той безмълвно ги последва и излезе от клетката сред доста силни аплодисменти.
Когато вратите се затвориха зад него, той дълбоко въздъхна и осъзна колко се е страхувал. Вътрешно се поздрави, че е запазил спокойствие при толкова голямо напрежение, но намръщените лица на миротворците показваха, че те не споделят мнението му.
— Какво си въобразяваше? — попита една миротворка. — Не е позволено да влизаш там.
— И аз така мислех, докато колегите ви не ме хвърлиха безцеремонно в шахтата — отговори Кориолан. Реши, че съчетанието от колеги и безцеремонно предава най-точната нотка на превъзходство — Приех единствено да отида до зоологическата градина. С удоволствие ще обясня цялото нещо на началника ви и ще посоча миротворците, които го направиха. Но на вас поднасям само благодарностите си.
— Аха — каза миротворката с безизразен глас. — Имаме заповед да те ескортираме до Академията.
— Още по-добре — отговори Кориолан, като звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. Бързата реакция на училището го разтревожи.
Макар телевизорът на задната седалка в микробуса на миротворците да беше развален, той успяваше да зърне за миг репортажа по пътя на огромните обществени екрани, които бяха пръснати из Капитола. Вълнението му започна да нараства, докато гледаше образа първо на Луси Грей, после своя собствен, които заливаха града. И наистина, помисли си той, беше изнесъл добро представление. Беше запазил самообладание. Не беше отстъпил. Беше представил момичето, а то беше родено за актриса. Беше посрещнала всичко с достойнство и малко ироничен хумор.
Докато стигнат до Академията, той беше възвърнал самообладанието си и уверено се заизкачва по стълбите. Помогна му и това, че всички се обръщаха да го видят и ако нямаше миротворци, които да ги удържат, съучениците му несъмнено щяха да го наобиколят. Предполагаше, че ще го въведат в офиса, но стражът го настани на пейката пред вратата на — кой би си помислил такова нещо — лабораторията по биология, до която имаха достъп само учениците от горните класове, показали най-големи способности в тази наука. Макар че биологията не беше любимият му предмет — от миризмата на формалдехид му се повръщаше и Кориолан не обичаше да работи с партньор — той се справяше достатъчно добре с генетичното манипулиране, за да му бъде дадено място в този клас. Не можеше да се мери с вълшебница като Ио Джаспър, която, изглежда, беше родена с микроскоп, залепен за окото. Той беше винаги любезен към Ио и поради това тя го обожаваше. С хората, които не се радваха на популярност, такова дребно усилие носеше страхотни резултати.
Но кой беше той, за да смята, че я превъзхожда? Срещу пейката, на таблото за съобщения беше закачена бележка. На нея пишеше: