— Виж, Сеяне, може и да не мислиш така, но всъщност аз ти правя услуга. Само си представи. Какво би казал баща ти, ако научи, че си разменил трибута, който ти е взел с толкова усилия?
— Не ме е грижа — каза Сеян, но не прозвуча убедително.
— Добре, да оставим баща ти. Какво ще кажат в Академията? — попита той. — Съмнявам се дали е разрешено да се разменят трибути. Вече ми наложиха едно мъмрене само заради това, че отидох да посрещна Луси Грей. Какво ще стане, ако се опитам да я разменя? Освен това горкото момиче вече се е привързало към мен. Да я захвърля ще бъде все едно да ритна котенце. Струва ми се, че няма да имам сърце за това.
— Не трябваше да те моля. Дори не си помислих, че може да ти създам неприятности. Съжалявам. Беше единствено… — Сеян изведнъж заговори неудържимо. — Беше единствено, защото полудявам от цялото това нещо с Игрите на глада! Искам да кажа, какво правим ние? Затваряме деца на арената, за да се избият помежду си? Както и да го погледнеш, това е лошо нещо. Животните пазят малките си, нали така? И ние също. Мъчим се да пазим децата! Това ни е присъщо като човешки същества. Кой наистина иска да направи нещо такова? Това е противоестествено.
— Не е хубаво — съгласи се Кориолан и се огледа.
— Лошо е. Противоречи на всичко, което според мен е добро на този свят. Не мога да участвам в това. Особено не с Марк. Трябва да се измъкна по някакъв начин — каза Сеян и очите му се напълниха със сълзи.
Кориолан се почувства неудобно от отчаянието му, особено като се имаше предвид, че самият той ценеше толкова високо възможността да участва.
— Може да помолиш някой друг ментор. Според мен няма да ти е трудно да намериш кой да вземе Марк.
— Не, няма да дам Марк на никой друг. Бих го поверил единствено на теб. — Сеян се обърна към клетката, където трибутите вече си бяха легнали. — О, има ли някакво значение? Ако не е Марк, ще е някой друг. Може да е по-лесно, но пак няма да е правилно. — Той вдигна раницата си. — Най-добре да се прибирам вкъщи. Там със сигурност не ме чака нищо приятно.
— Според мен не си нарушил никакви правила — каза Кориолан.
— Публично застанах на страната на окръзите. В очите на баща ми наруших най-важното правило. — Сеян леко се усмихна. — Но пак ти благодаря, че ми помогна.
— Благодаря ти за сандвича — каза Кориолан. — Беше много вкусен.
— Ще кажа на мами, че ти е харесал — каза Сеян. — Много ще се зарадва.
Връщането вкъщи на самия Кориолан беше донякъде помрачено от неодобрението на грандмама заради пикника с Луси Грей.
— Да ѝ дадеш храна е едно нещо — каза тя. — Но да вечеряш с нея показва, че я разглеждаш като равна. Тя обаче не е. Около окръзите винаги има нещо варварско. Собственият ти баща казваше, че тези хора пият вода само защото от небето не вали кръв. Трябва да знаеш, че поемаш голям риск, Кориолане.
— Тя е едно обикновено момиче, грандмама — каза Тайгрис.
— Тя е от окръзите. И вярвай ми, тази отдавна не е момиче — отговори грандмама.
Кориолан си припомни с тревога как трибутите в камиона спореха дали да го убият. Те със сигурност проявиха желание да вкусят кръвта му. Само Луси Грей се беше възпротивила.
— Луси Грей е различна — възрази той. — Тя застана на моя страна в камиона, когато другите искаха да ме нападнат. И също така ме защити в клетката на маймуните.
Грандмама не отстъпваше.
— Щеше ли да го направи, ако не ѝ беше ментор? Разбира се, че нямаше. Тя е малка хитруша, която започна да те манипулира от минутата, в която се срещнахте. Внимавай какво правиш, момчето ми — само това казвам.
Кориолан не си направи труда да продължи спора, тъй като грандмама винаги се изказваше най-негативно за всичко, което ѝ се стореше, че е свързано с окръзите. Той отиде веднага да си легне, защото изнемогваше от умора, но не можеше да успокои мислите си. Извади пудриерата на майка си от чекмеджето на нощното шкафче и прокара пръсти по розата, гравирана върху тежката сребърна кутийка.
Натисна ключалката, капачето се отвори и го лъхна аромат на цветя. На слабата светлина, идваща от булеварда, от кръглото, леко изкривяващо огледало го гледаха светлосините му очи. „Същите като на баща ти“, често му напомняше грандмама. Той предпочиташе да има очите на майка си, но никога не го беше казвал. Може би беше най-добре да прилича на баща си. Майка му не беше достатъчно силна за този свят. Накрая се унесе с мисълта за нея, но в съня му се яви Луси Грей, която пееше и танцуваше в роклята си с цветовете на дъгата.