— Достоверна ли е информацията ти?
— Съвсем.
Стомахът на Матю внезапно се сви.
— Ти… не си го направил, нали? — Всъщност питаше дали Винс се е разпоредил да следят Ландвер, молейки се да не е така. — Моля те, Мат.
— Само искам да се уверя. Натискът принуждава някои хора да вършат странни неща.
— Не и мен. Въпросът е, че мога да сторя много за теб до края на бурята. Трябва да дам на другите бюра времето, от което се нуждаят.
— Разбирам — рече той. — Не се престаравай.
Стивън се засмя равнодушно.
— Според психологическия ми профил никога не се престаравам. Най-лошото, което може да стане, е да последвам Хокинс в частния сектор.
— Дрън-дрън. Ще се чувстваш нещастен като мен. Виж какво, хайде да не броим пилците, преди да е дошла есента. Ако Хокинс отърве затвора, може би това ще намали напрежението.
— Вероятността е малка.
— Но съществува — каза Стол и погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана. — В седем и трийсет трябва да се срещна с шефа, за да му обясня как действа Оперативният център. Защо не вечеряме заедно днес? За сметка на Оперативния център.
— Обещах на съпругата си да я заведа на ресторант.
— Чудесно. Ще дойда да ви взема. В колко часа?
— Седем?
— Идеално.
— Съпругата ми очаква вечеря на свещи и да се държим за ръцете. Ще ме убие.
— Така ще спести неприятностите на Ландвер. Ще се видим в седем.
Матю затвори. Беше разтревожен. Разбира се, Винс му бе предоставил достъп до Националната разузнавателна служба, но Оперативния център бе претърпял криза, за да оправдае това. И какво значение имаше дали Оперативният център, тайните служби или нюйоркската полиция се нуждаеше от помощ? Всички бяха в един кюп.
Стол се обади на помощника на Худ. Бенет му каза, че шефът току-що е пристигнал. Представителният млад технически отговорник изпи чая, дояде набързо кифлата и излезе от кабинета си.
5.
Понеделник, 14:30
Ел-Камишли, Сирия
Ибрахим спеше, когато колата спря.
— Пусни ме… Пусни ме… — извика той.
После изведнъж се събуди и се огледа. Юсуф и Али още играеха карти на задната седалка. Очите на Ибрахим се спряха на овалното смугло лице на брат му, което беше обляно в пот. Махмуд гледаше в огледалото за обратно виждане и сухо каза:
— Добър ден.
Ибрахим махна слънчевите си очила, потърка очи и с видимо облекчение каза:
— Махмуд.
— Да — леко се усмихна брат му. — Аз съм. Кой искаше да те остави на мира?
— Не знам. Някакъв мъж. Не видях лицето му. Бяхме на пазара и той искаше да ме заведе някъде.
— Вероятно да видиш някой нов автомобил, самолет или нещо друго. „Приятелю Ибрахим, аз съм вълшебник и ще те заведа където поискаш. Само кажи. Искаш ли да се запознаеш с една красива млада жена, която да ти стане съпруга?“ „О, благодаря ти, вълшебнико, но ако имаш някоя моторница или компютър, ще ми достави огромно удоволствие да се запозная с тях.“
Младият мъж се намръщи.
— Къде пише, че човек не може да се радва на скоростта, мощта и машините?
— Никъде, братко.
Махмуд се обърна и се вторачи в огледалото за обратно виждане.
— Нямам нищо против жените — продължи Ибрахим, — но те обичат деца, а аз — не. Ето защо винаги стигаме до задънена улица. Разбираш ли?
— Да. Но ти не ме разбра. Аз имам съпруга. Виждам я веднъж седмично. Прекарваме една страстна нощ. Сутрин целувам спящите деца и отивам да работя при Валид. Доволен съм.
— За теб това е достатъчно, но когато ми дойде времето, аз искам да бъда по-добър съпруг и баща от теб.
— Ако намериш жена, която иска и се нуждае от това, ще бъда много щастлив за теб.
— Благодаря — рече Ибрахим, прозя се и енергично разтърка очите си.
— Моля — отговори Махмуд, присви очи за миг, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, и после отвори вратата. — А сега, Ибрахим, ако си прогонил съня, виждам, че нашите братя идват.
Ибрахим погледна двете коли, които ги изпревариха и спряха встрани от пътя. Автомобилите бяха големи и стари — «Кадилак» и «Додж». Зад тях се виждаха първите ниски каменни сгради на Ел-Камишли — неясни сиви очертания, трепкащи в горещия следобед.