Полковникът прибра пистолета си в кобура. Обърна се към РОЦ и вдигна десетте си пръста така, че мъжете на прозорците да го видят.
— Десет! — извика и сви палеца си. — Девет! Осем… седем… шест… пет… четири…
Когато сви палеца на другата си ръка, кюрдите очевидно го разбраха. Двамата отстрани на микробуса се скриха в клисурата. Другите двама изскочиха през вратата и последваха другарите си.
— Грей, Нюмайер, прикривайте ни! — извика Огъст. — «Страйкър», напред! — заповяда той и поведе хората си към РОЦ.
Приментайн остана в пещерата заедно с радиста. Според часовника му оставаха десет секунди. Някой стреля срещу полковника откъм склона. Но той стигна до вратата на микробуса и се шмугна вътре, последван от редниците Мюзикант, Скот и Джордж.
Сърцето на Приментайн силно биеше, докато гледаше часовника си. Оставаха пет секунди.
Огъст се показа на вратата и извика:
— Наш е!
— Хайде! — нареди ефрейторът на Хонда.
— Тук е група Б от „Страйкър“! — каза по телефона редникът. — РОЦ е наш! Повтарям! РОЦ е наш!
58.
Вторник, 08:00
Вашингтон, окръг Колумбия
Всъщност Боб Хърбърт поддържаше връзка с Белия дом по две линии, за да е сигурен, ако едната прекъснеше. Телефонът на бюрото на Марта Макол и клетъчният телефон на инвалидната му количка имаха връзка с кабинета на председателя на Съвета на началник-щабовете. Той използваше клетъчния телефон, докато Марта слушаше по другата линия. Сега двамата бяха сами. Дежурните от нощната смяна си бяха тръгнали, а останалите от дневната се занимаваха с все още изключително напрегнатото положение в Близкия Изток.
— „Страйкър“ си е върнал РОЦ — съобщи той на генерал Кен Ванзант. — Искат незабавно връщане на „Томахоук“.
— Прието. Почакай — отвърна генералът.
Хърбърт слушаше как сложната бюрократична военна машина се задейства. Никога нямаше да разбере защо военните, хората, чийто живот беше изложен на опасност, просто не излъчеха заповедта „ТРУДНОСТ“ до самата ракета. Или поне до капитан Брийн на „Питсбърг“.
Ванзант вече трябваше да е съобщил на военноморската си свръзка. С малко късмет щеше да се свърже с подводната лодка директно. И бързо. Ракетата трябваше да се взриви след малко повече от две минути и нямаше място за грешка или забавяне. Времето, необходимо на един от радистите да кихне, приближаваше „Томахоук“ до целта й с двеста метра.
— Това е безумие — измърмори той.
— Това е задължително разделение на правомощията — отвърна Марта.
— Моля те, Марта. Уморен съм и се страхувам за нашите хора там. Не ми говори като на дете.
— А ти не се дръж така.
Хърбърт се вслуша в тишината от другия край на връзката. Това го дразнеше.
— Боб — разнесе се гласът на генерала, — капитан Брийн получи заповедта и я предава на командира по бойната част.
— Това са още петнайсет секунди забавяне…
— Виж, действаме възможно най-бързо.
— Зная — отвърна. — Зная. — Погледна към часовника си. — Ще им трябват поне още петнайсет секунди да изпълнят заповедта. И повече, ако… мамка му!
— Какво има?
— Не могат да използват сателит, за да излъчат кода за отмяна на мисията. РОЦ има интерферентен прозорец, който ще смути сателитния сигнал.
Ванзант също изруга. После отново се свърза с подводницата.
Хърбърт чу разговора на генерала с капитан Брийн. Искаше му се да се скрие в някой килер и да се обеси. Как можа да забрави да го спомене? Как?
Ванзант се върна на телефона.
— Разбрали са, че сателитът не реагира, и са преминали на директно радиопредаване.
— Това ще ни струва известно време — изрече през зъби Хърбърт. — Ракетата трябва да стигне целта си след една минута.
— Все още има достатъчно време — успокои го генералът.
— Не чак толкова — възрази му той. — Какво са заредили на „Томахоук“?
— Стандартната бойна глава с четиристотин и петдесет килограма мощен експлозив.
— Това ще унищожи всичко в радиус от триста и двайсет метра.
— Да се надяваме, че ще успеем да я върнем преди това. И ако успеем, ще избухне ракетата. А не бойната глава. Нашите хора ще оцелеят.
Хърбърт се сепна.