Човекът се беше превил на две на отворения прозорец. Едната му ръка висеше навън, а от ръкава на робата му се процеждаше кръв, която се стичаше по пръстите и капеше върху пясъка. Той надигна глава с видимо усилие.
— Помогнете… ми.
Вторият пилот вдигна автомата и се огледа. Колегата му мина покрай него, като държеше ранения на прицел. Когато наближиха колата, той се обърна и каза:
— Прикривай ме.
Помощникът спря, намести приклада на рамото си и се прицели в шофьора. Пилотът продължи напред и забави ход, щом стигна до автомобила. Надникна отзад, обиколи колата и се наведе, за да провери дали някой не се крие отдолу. Видя надупчените гуми и се върна при шофьора. Брадатият го погледна.
— Кой си ти? — попита го.
Мъжът се опита да отговори, но от устата му излезе само неразбираем шепот. Пилотът се наведе към него и рече:
— Повтори.
Шофьорът преглътна и вдигна окървавената си ръка. А после с едно-единствено бързо и плавно движение го хвана за врата и блъсна силно челото му в ръба на стъклото.
Тялото на пилота закриваше брадатия и колегата му не можеше да стреля. Премести се, но от пясъците зад него изскочи един мъж. Турчинът така и не видя пламъка от изстрела, който сложи край на живота му. Веднага щом той падна, Валид пусна пилота. Турчинът се олюля и се строполи на земята. От ризата и панталона на Махмуд още се сипеше пясък, когато застреля пилота.
Ибрахим, който се беше заровил в пясъка от другата страна на колата, стана. Чакаше, в случай че хеликоптерът се приземеше от онази страна. Останалите изскочиха от багажниците на трите коли.
Валид отвори вратата и излезе. Развърза кожения ремък от ръката си и извади пликчето с козя кръв от ръкава си. Хвърли го в колата, измъкна пистолета, скрит в десния му крачол, и го пъхна в колана си. Сетне се завтече към хеликоптера.
— Не загубихме нито един човек — гордо извика. — Допълнителните хора, които доведохме, не бяха необходими. Планът е добър, Махмуд.
— Много ти благодаря — отговори той, докато енергично изтърсваше пясъка от косата си.
Ибрахим хукна след Валид. С изключение на мъртвия турски пилот той беше единственият, който разбираше от хеликоптери.
— Страхувах се… — каза, ядосано плюейки песъчинки, — че перките ще издухат пясъка.
— Тогава аз щях да застрелям турците — каза Валид и отвори вратата на пилотската кабина.
Преди да влезе, протегна ръка към радиопредавателя.
Ибрахим заобиколи от другата страна и се приготви да изключи прожектора на хеликоптера. Останалите хукнаха към тях. Валид кимна и двамата натиснаха копчетата едновременно. В Мардин турците щяха да предположат, че хеликоптерът внезапно е изгубил мощност и е паднал. Спасителните усилия щяха да бъдат съсредоточени по пътя на полета.
— Турците не ме безпокоят — рече Ибрахим. — Обмислили сме всяка подробност на тази операция. Аз ремонтирах хеликоптерите, а ти ги вдигна във въздуха. Но никой от нас не очакваше това.
— Винаги възниква нещо непредвидено — подчерта водачът и се качи в пилотската кабина.
— Така е. Но ние трябваше да проучим тази вероятност.
— Именно затова я пренебрегнахме — озъби се Валид. — Това беше предупреждение. Казано е: „Не наказваме един народ, докато не изпратим апостол, който да ги предупреди“. И ние бяхме предупредени.
Ибрахим се замисли върху думите му. Останалите мъже дойдоха. Трима от тях прегърнаха другите и им пожелаха късмет. После се върнаха в колите и потеглиха обратно към Сирия. Картечницата на хеликоптера беше зад гърба им и сирийските граничари ги пуснаха, без да задават въпроси. Нямаше да помогнат и на следователите от Дамаск и от Анкара, защото се страхуваха от възмездие.
— Сега вече не трябва да гледаме назад — каза Валид на тримата мъже в хеликоптера, — а само напред. Вторият патрулен хеликоптер ще бъде тук след по-малко от десет минути. Готови ли сме?
Той погледна през рамо.
Махмуд чакаше радиста Хасан. От колата бяха разтоварили допълнителни контейнери с гориво и една раница, която носеха много внимателно. Ибрахим се настани на седалката и я сложи между краката си. Брат му също се качи.
— Готови сме — каза той и затвори вратата.
Без да пророни дума, Валид провери уредите и започна да издига хеликоптера във въздуха. След малко отлетяха.
Ибрахим наблюдаваше как пустинята се отдалечава от тях. Пътят се превърна в дантела с кръпки от асфалт, засипани с пясък, и кръвопролитието долу стана още по-безлично. Той се обърна към слънцето. Лъчите му проникваха през предното стъкло и изгаряха лицата на пътниците.