Лиз се беше съгласила.
— И все пак, Боб — прибави тя, — така по-лесно ще изкараш матурата.
Това бе вярно, помисли си Хърбърт, докато шофьорът на Марта маневрираше от тесния паркинг към булевард «Пенсилвания». И през следващите няколко дни, седмици или колкото и време да му струваше, той щеше да убеди Майк Роджърс в правотата му.
62.
Сряда, 11:34
Дамаск, Сирия
Ибрахим ал-Рашид отвори очи и впери поглед през мръсните прозорци на затворническото си болнично отделение. Ноздрите му се изпълниха с мирис на дезинфектант.
Знаеше, че е в Дамаск в плен на сирийските сили за сигурност. Знаеше също, че е тежко ранен, макар да нямаше представа колко. Той знаеше тези неща, защото когато изплуваше от съня, чуваше санитарите и пазачите му да разговарят за него. Чуваше ги далечно и приглушено през бинтовете, които покриваха ушите му.
Ибрахим смътно съзнаваше и други неща. Съзнаваше, че му приказва мъж в униформа, но не беше в състояние да му отговори. Устните му като че ли бяха замръзнали, неспособни да помръднат. Съзнаваше, че го носят на баня, където събличаха и търкаха части от тялото му. Кожата му сякаш се разчупваше на парчета като втвърден восък. После отново го превързваха и връщаха в леглото.
Когато спеше, младият кюрд виждаше много по-ясни образи. Беше с командир Сиринер в базата Деир. Все още можеше да чуе как водачът им вика: „Те няма да изстрелят и един куршум в този щаб!“. Стоеше рамо до рамо с командира и стреляше срещу врага, за да му попречи да влезе. После отправяше предизвикателства и очакваше атаката — и накрая идваше огънят. Море от огън, което ги заливаше. Той се бореше с пламъците с ръце, помагаше на оперативния командир Аркин да пробият пътека със собствените си тела, така че командир Сиринер да излезе навън. Спомняше си как го издърпват, покрит с пръст, как го отнасят някъде, как гледа небето и после чу изстрел.
В окото му проблесна сълза.
— Командир?…
Ибрахим се опита да се обърне и да потърси другарите си. Но не успя. Бинтовете, разбра той. Не че имаше значение. Усещаше, че е сам на това място. А революцията? Ако беше успяла, нямаше да е тук в ръцете на врага.
„Толкова много хора разчитаха на нас, а ние се провалихме“ — помисли си.
И все пак наистина ли се бяха провалили? Провал ли е да хвърлиш семе, което други да отгледат? Провал ли е да започнеш нещо, което в продължение на десетилетия бе плашило най-добрите и най-храбрите? Провал ли е да привлечеш вниманието на цялото човечество към положението на народа си?
Ибрахим затвори очи. Видя командир Сиринер и Валид, Хасан и другите. Видя и брат си Махмуд. Бяха живи, гледаха го и изглеждаха доволни.
Провал ли е да се присъединиш към братята си по оръжие в рая?
И с тих стон Ибрахим отиде при тях.
63.
Сряда, 21:37
Лондон, Англия
По време на престоя си в Лондон на път за Вашингтон Пол Худ се свърза с Майк Роджърс. Генералът се готвеше да напусне лазарета в Тел Неф и да се присъедини към командосите от «Страйкър» за полета към столицата.
Мъжете проведоха кратък, необичайно напрегнат разговор. Независимо дали се страхуваше да не даде воля на яростта, разочарованието, мъката и всичко останало, което изпитваше, Роджърс запази самообладание. За да го накара да отговори на въпроси за здравето му и за условията в Тел Неф, Худ трябваше да зададе съвсем конкретни въпроси. И въпреки това отговорите на военния бяха напрегнати, гласът му — безизразен. Той го отдаде на изтощението и депресията, за която ги бе предупредила Лиз.
Когато се свърза с него, Худ нямаше намерение да му съобщава за помилването. Струваше му се, че ще е най-добре да го направят, когато генералът е отпочинал и заобиколен от хората, извоювали тази амнистия. Хора, чиято преценка той уважаваше. Хора, които можеха да му обяснят, че това се прави, за да се защитят националните интереси, а не за да го измъкнат от затруднението.
Накрая обаче реши, че Роджърс има право да знае какво се е случило. Искаше по време на полета генералът да обмисли бъдещето си в Оперативния център, а не да си представя как го изправят пред съда.
Роджърс прие новината спокойно. Помоли го да благодари на Хърбърт и Марта за усилията им. Но докато говореше, Худ изпита още по-силно усещане, че има нещо друго, нещо неизречено, застанало помежду им. Не беше горчивина, нито омраза. Бе почти като меланхолия, сякаш по-скоро го бяха обрекли, вместо да го спасят.