— Това ли е най-доброто, което можем да направим за нашия верен приятел? Да го оставим сам да се справя? По дяволите, Пол, това ли ще се случи с мен, с Марта или с някой друг от Оперативния център, ако загазим?
— Би трябвало да ме познаваш по-добре.
— Както и да е, случаят е различен — отбеляза Марта.
— Защо? — попита Матю. — Защото получаваме заплати оттук, а не от друго място?
— Не — хладно отговори тя. — Защото хората, ръководещи Оперативния център, трябва да одобрят онова, заради което си загазил. Ако е било грешка, понасяш последствията. Бихме си го заслужили.
Той погледна Марта, сетне отново Худ.
— Извинявай, Пол, но Марта е тук, защото Лоуел не е в града. Ти искаше юридическо мнение и тя ти го даде. А сега аз искам морална присъда.
— Да не искаш да кажеш, че спазването на закона е неморално? — запита го тя, а големите й кафяви очи пламнаха.
— Съвсем не. Подбирам думите си много внимателно. Само казах, че си дала юридическо мнение.
— Моралната ми присъда би била същата — изсумтя Марта. — Онзи човек е сбъркал. Ние не сме. Ако ще му бъдем изтривалка, някой любопитен журналист ще наблюдава под лупа следващата ни операция. Защо да рискуваме?
— Защото това е правилният избор — заяви Матю. — Мислех, че тук, в разузнаваческото съсловие всички сме братя и сестри. И едва ли бих вдигнал червено знаме, ако Пол или особено ти, една чернокожа…
— Афроамериканка — твърдо го прекъсна тя.
— … трябва да бъдете разпитани от следователите от Конгреса и им кажете, че добрите дела на Винс натежават над лошия избор, който е направил с предварителното финансиране. Господи, той не е прибрал парите в джоба си. Всичките са отишли в хазната на Националната разузнавателна служба.
— За негово съжаление националният дълг леко се е повишил заради онова, което е направил. И данъкоплатците трябва да се бръкнат за лихвата. Държавата сигурно е изпаднала в затруднение с около осемдесет милиона заради неговото творческо счетоводство.
— Той е използвал парите, за да си свърши по-добре работата — изсъска през зъби Стол. — Служил е на данъкоплатците.
Худ погледна голямата си празна чаша, докато леко барабанеше с пръсти по нея. Вкъщи съпругата му разрешаваше само еднакви чашки за кафе. Тази беше лично негова — стара рекламна чаша на лосанджелиските «Овни», подарена му от полузащитника Роман Гейбриъл по време на един благотворителен мач на ветераните.
И Оперативният център беше негов. Трябваше да се грижи за него и да го защитава. Да го накара да работи. Стивън Винс му помогна да осъществи това. С неговата помощ Оперативният център спаси много хора и защити цели нации. А сега Винс се нуждаеше от помощ.
Въпросът беше дали Худ имаше право да рискува бъдещето на хората, които докладваха пряко на него и можеха да бъдат засегнати от рикошета, за да помогне на един човек.
Сякаш прочела мислите на шефа си, Марта тъжно каза:
— Предполагам, че политиката на Оперативния център е да се грижи за хората, които са доказали своята лоялност, а не за човек, който я е дал безплатно.
— Въпросът не е толкова елементарен, какъвто го правите да изглежда. И двамата знаете това.
Марта често се дразнеше от Худ и от другите в правителството, които правеха всичко, за да изложат на риск кариерата й. Но фактът, че беше амбициозна, невинаги означаваше, че греши.
— Кой е най-добрият ни приятел от Комисията по разследването? — обърна се към нея Худ.
— Зависи — ядосано отговори тя. — Смяташ ли сенатора Фокс за наш приятел?
Сенаторът Барбара Фокс отговаряше за бюджета на Оперативния център. Когато беше по работа в Германия, Худ намери човека, убил преди няколко десетилетия дъщеря й.
— За момента Фокс е наша приятелка — отговори той. — Но както каза Мат, един човек е мишена, а двама са сила. Към кого още можем да се обърнем?
— Към никого. На петима от другите осем члена от комисията им предстои да се явят на избори, а председателят Ландвер е на кръстоносен поход. Ще направят каквото е необходимо, за да се харесат на електората. А това означава, че ще защитят данъкоплатеца, като накажат прахосника. Двамата сенатори, които няма да бъдат преизбрани, са Бойд и Грифит. А те са близки с Лари Речлин.
Худ се намръщи. Речлин, директорът на ЦРУ, не поддържаше Оперативния център. Смяташе, че тази група за управление на кризите е отнела голяма част от неговата задокеанска слава, при това само със седемдесет и осем служители. Барбара Фокс беше единствената, на която можеха да разчитат. Но не се знаеше как щеше да се държи и тя, ако другите членове на комисията и пресата я притиснат. Това можеше да я направи по-твърда или да я принуди да отстъпи.