Тя прехапва устни.
– Разбира се, смяташ, че това е нелепо, така мислиш, разбира се.
Той вдига поглед от телефона. Заглежда се в нея и вдишва дълбоко и шумно, както прави точно преди да захърка, докато спи.
– Не, не! Разбирам те, скъпа, да му се не знае. Разбирам. Адски хубаво, наистина! Самоусъвършенстване. Адски хубаво.
– И аз смятам, че е адски хубаво – прошепва тя и го хваща за ръката.
Кент кима и се засмива.
– Сега като ми го каза, ти олекна, нали? Значи утре можем да се прибираме!
Брит-Мари прехапва устни и пуска ръката му. Прегръща здраво вазата и се измъква през вратата.
– По дяволите, скъпа! Не се сърди! Но колко дълго продължава тази работа? За колко време си назначена? – пита той.
– Три седмици – насилва се тя да каже.
– И после? Какво ще правиш, когато изтекат тези три седмици и вече нямаш работа? Ще живееш в Борг като безработна ли? – вика той след нея.
След като Брит-Мари не отговаря, Кент въздъхва и слиза от колата.
– Нали разбираш, че това тук не е домът ти, скъпа?
Брит-Мари знае, че той е прав.
Кент я настига. Тя се спира и прехапва бузи. Той взима вазата с лалетата и я отнася вътре в къщата. Брит-Мари върви бавно след него. Той накланя голямата си глава.
– Извинявай, скъпа – казва Кент, хващайки нежно лицето ѝ, докато двамата стоят в антрето.
Тя затваря очи. Той я целува по клепачите. Едно време правеше така много често, в началото. След смъртта на майка ѝ, когато Брит-Мари беше сама на този свят, докато един ден на стълбите се появи Кент и тя вече не беше сама. Защото той имаше нужда от нея, а човек не е сам, когато се нуждаят от него. Затова обича Кент да я целува по клепачите.
– Просто съм стресиран. Заради срещата утре. Но всичко ще бъде наред. Обещавам – обещава той.
Брит-Мари иска да му вярва. Кент се засмива, целува я по бузата и ѝ казва да не се притеснява. Казва, че ще дойде да я вземе утре в шест сутринта, за да избегнат пиковия час по пътищата. После се шегува: „Кой знае, може всичките три коли в Борг да потеглят едновременно! Тогава ще е натоварено!“. Тя се усмихва, все едно шегата му е забавна. Остава в антрето и не затваря вратата, докато той не потегли.
После се качва по стълбите и оправя леглото си. Събира багажа си. Сгъва всички кърпи. Слиза обратно на първия етаж, излиза навън и върви през Борг. Тихо и тъмно е, сякаш никой не живее тук, сякаш купата никога не се е състояла. Но в пицарията свети и Брит-Мари чува Банк и Някоя да се смеят вътре. Има и други гласове. Звънтене на чаши. Песни за футбол. Банк пее и някои различни песни, чиито текстове Брит-Мари определено не смята за подобаващо да повтаря.
Отключва вратата на развлекателния център и светва лампата в кухнята. Седи на един от столовете и се надява плъхът да се появи. Той не го прави. Така че тя седи, хванала мобилния си телефон в шепи, все едно е течен. Минава дълго време, преди да се накани да позвъни. На третия път момичето от Агенцията по заетостта вдига.
– Брит-Мари? – промълвява тя, изтръгната от съня си.
– Ще трябва да помоля да напусна – прошепва Брит-Мари.
В другия край на линията момичето като че се препъва и събаря нещо. Може би лампа.
– Не, не, мама просто говори по телефона, миличка, заспивай, малката ми – чува я да казва Брит-Мари.
– Какво искаш да кажеш с това? – чуди се Брит-Мари.
– Извинявай. Говорех на дъщеря си. Бяхме заспали на дивана – извинява се момичето.
– Не бях наясно, че имаш дъщеря – казва Брит-Мари.
– Имам две – отговаря момичето и съдейки по околните звуци, влиза в кухня, пали лампа и започва да прави кафе.
– Колко е часът? – пита тя.
– При всички положения не е удачно време за пиене на кафе – отговаря Брит-Мари, но бързо добавя: – Но ти, естествено, прави каквото искаш. Естествено.
В другия край момичето вдишва и издишва изключително методично. Звучи като че ли все пак решава да свари кафе.
– Какво мога да направя за теб, Брит-Мари?
– Ще те помоля да напусна работа. Ще те помоля за разрешение да се прибера у дома – прошепва Брит-Мари.
Момичето дълго мълчи.
– Как мина купата? – пита накрая.
Нещо се случва с Брит-Мари, щом чува този въпрос. Възможно е наистина след гола на Бен да се е приземила като друг човек. Не знае. Но вдишва, издишва и после разказва всичко.
За градчетата до шосета, плъховете и хората, които носят шапки на закрито. За първия дейт на момчетата и фланелките по стените на пицариите. Думите просто се изнизват от нея. За „Факсин“ и бамбукови завеси, бутилки бира в целофан и мебели от ИКЕА. Пистолети и приложения с кръстословици. Полицаи и предприемачи. Упражнението „идиот“ на светлината от фаровете на камион. Сини врати и стари футболни мачове. Лилави лалета, уиски, цигари и деца, изгубили майките си. Грип. Кенчета от безалкохолно. Едно на нула срещу отбора от града. Момичето, което блокира изстрели с лице. Космосът.