Тори мълчи. За момент решавам, че съм победила; че съм успяла да я убедя. Но после тя проговаря.
– Няма нищо по-важно от нейната смърт.
– Ако само към това така сляпо се стремиш – казвам, – не мога да ти помогна. Но и няма да те оставя да я убиеш.
Тори се надига на колене и изтрива кръвта ми от брадичката си. После ме поглежда в очите.
– Аз съм водач на Безстрашните – казва. – Не ти решаваш какво да правя.
И преди да съобразя…
Преди още да помисля да стрелям с пистолета, който държа…
Тя вади дълъг нож от ботуша си, хвърля се напред и го забива в корема на Джанийн.
Надавам вой. Джанийн издава ужасяващ звук – гъргорене, писък, предсмъртен хрип. Забелязвам оголените зъби на Тори. Чувам я да шепне името на брат си – Джордж У – после виждам как ножът се забива отново.
Очите на Джанийн се изцъклят.
46
Тори се изправя с див поглед и се обръща към мен.
Аз стоя вцепенена.
Всички усилия да се добера дотук – заговорът с Маркъс, молбата за помощ към Ерудитите, пълзенето по стълба три етажа над улицата, убийството на собственото ми аз в симулацията, както и всички направени жертви – връзката ми с Тобиас, животът на Фернандо, оставането ми при Безстрашните – са били за нищо.
За нищо.
Миг по-късно стъклената врата отново се отваря. Вътре се втурват Тобиас и Юрая, готови за битка – Юрая още се дави, вероятно от отровата – но битката е вече приключена. Джанийн е мъртва, Тори тържествува, а аз съм изменник на Безстрашните.
Тобиас замръзва насред крачка и едва не полита напред, когато ме вижда. Ококорва очи.
– Тя е изменник – казва Тори. – Едва не ме застреля, за да спаси Джанийн.
– Какво? – възкликва Юрая. – Трис, какво става?! Тя истината ли казва? И защо изобщо си тук?
Но аз гледам само Тобиас. Надежда колкото карфица ме пронизва и усещането е странно болезнено, когато се съчетава с чувството за вина, че съм го измамила. Тобиас е инатлив и горд, но все още е мой – може би поне той ще ме изслуша, може би все още има шанс всичко, направено дотук, да не е било на вятъра…
– Ти знаеш защо съм тук, нали? – казвам тихо.
Подавам му пистолета на Тори. Той пристъпва към мен неуверено, сякаш краката не го държат, и го поема.
– Открихме Маркъс, хванат от симулацията в предната стая – казва Тобиас. – Дошла си тук заедно с него.
– Така е – отговарям, а кръвта от ухапването на Тори се стича на тънка струйка по ръката ми.
– Аз ти вярвах – казва той и тялото му се тресе от ярост. – Аз ти вярвах, а ти ме заряза, за да се съюзиш с него.
– Не е така – тръскам глава. – Той обаче ми каза нещо, а всичко, чуто от брат ми и от Джанийн, докато бях в централата на Ерудитите, го потвърждава. Исках – непременно трябваше – да разбера истината.
– Истината. – Той изсумтява презрително. – И си въобразяваш, че си научила истината от един лъжец, изменник и социопат?!
– Истината ли? – намесва се Тори. – За какво говорите?!
Двамата с Тобиас се гледаме втренчено. Неговите сини очи, обикновено така вглъбени, сега гледат остро и обвинително, сякаш ме белят слой по слой и внимателно ме изучават.
– Според мен… – започвам, но трябва да спра, за да си поема дъх. Не успях да го убедя. Провалих се и това вероятно е последното, което ще ми позволят да кажа, преди да ме арестуват. – Според мен ти си лъжецът! – продължавам, а гласът ми трепери. – Ти каза, че ме обичаш, че ми вярваш и че съм ти най-близка. Но още при първия случай, когато тази близост, вяра и любов са поставени под съмнение, всичко се разпада. – Вече плача, но не се срамувам нито от сълзите, които блестят по бузите ми, нито от надебелелия си глас. – Излиза, че думите ти са били лъжа… Няма как да е другояче, защото не вярвам любовта ти да е чак толкова преходна.
Пристъпвам още по-близо. Сега ни делят само няколко сантиметра и никой друг не може да чуе какво казвам.
– Аз все още съм онази, която предпочете да загине, вместо да те убие – прошепвам, спомняйки си симулационната атака и ударите на неговото сърце под дланта ми. – Аз съм точно тази, за която ме мислиш. И в този момент ти казвам, че знам… Убедена съм, че тази информация ще промени всичко. Всичко, което сме направили досега или се каним да правим.
Гледам го толкова напрегнато, сякаш искам да му внуша истината със силата на своя поглед, но това е невъзможно. Той отмества очи и аз не съм убедена дали изобщо ме е чул.