Рамон се беше напил. Видя я отново, с черната коса, стегната зад овалното лице. Трапчинките в ъгълчетата на устата й. Наситено тъмночервеното на тапета зад нея. Беше я видял и си бе спомнил всички образи, които беше изтърпял, всички фантазии на Мартин за тялото й. Когато тя вдигна очи и срещна погледа му, беше като стичаща се по хълм вода. Нямаше избор. Просто отиде при нея.
Мартин, вече пред него, държеше металната кука… Рамон пусна кървавата дрипа в краката на Манек и ръката му се вдигна към корема. Ръката на Мартин изглеждаше одрана, без кожа, но кръвта беше на Рамон. Болката беше отвратителна, кървенето, което Рамон усети в слабините си толкова силно, че си беше помислил, че се е напикал… Вдигна чуждата дреха, почти очакваше Мартин от спомена му да замахне отново, да го посече отново…
Пръстите му докоснаха гладкия, почти непокътнат корем. Дебелият възлест белег беше изчезнал, на негово място имаше само една тънка като косъм резка. Едва сега осъзна, че го беше знаел — пръстите му многократно бяха търсили липсващата следа от раната, тялото му знаеше по-добре от ума, че нещо липсва. Повдигна бавно ръкава си. Белегът, който бе получил от боя с мачете с Чуло Лопес при бара край Литълдог, дирите бяла плът от ноктите на Елена, които се отваряха и затваряха, докато се деряха като подивели животни по време на секс, бяха изчезнали. Петната от цигари по пръстите му ги нямаше. Нямаше ги драскотините и мазолите по дланите, натрупани от цял живот работа с голи ръце. През годините ръцете му се бяха опърлили почти до черно от слънцето, но сега кожата му беше гладка, непокътната и светлокафява като яйчена черупка. В душата му се надигна дълго потискана тревога и той изстина.
— Какво сте направили с мен? — прошепна стъписан от ужас. — Какво, мамка му, сте направили с мен? С тялото ми?
— А! Интересно — каза Манек. — Способен си на катенае. Това би могло да ни затрудни. Съмнявам се, че човекът е способен на множествено интегриране, а и да беше, това не би произвело това объркване. Трябва да внимаваш да не се отклониш. Ще попречи на фокусирането ти в татекреуде, ако станеш прекалено различен от човека.
— За какво ми говориш, чудовище?
— За терзаенето ти. Започваш да осъзнаваш кой си.
— Аз съм Рамон Еспехо!
— Не — отвърна Манек. — Не си.
9.
Рамон — стига да беше Рамон — седеше на земята, отпуснал лакти на коленете си и навел глава. Манек, извисил се до него, обясняваше с дълбокия си тъжен глас. Човекът, разкрил кошера на странните същества, беше Рамон Еспехо. Никой не го беше проследил — никакво ченге, никакъв друг фургон от юг. Разкриването на гнездото им само по себе си бе представлявало противоречие и за да коригират илюзията, че човекът съществува, го бяха нападнали. Беше избягал, но не и невредим. Един издатък — пръст — бил откъснат от него при атаката. Тази плът бе изиграла ролята на семе в създаването на изкуствено същество — ае еут 'елои, — което било включено в потока на оригиналното същество и се беше събудило с паметта и знанията на Рамон. Наложи се Манек да го обясни два пъти, докато Рамон осъзнае напълно, че това… е самият той.
— Ти участваш в неговия поток — продължи Манек. — Цялото присъства в частта и частта може да изрази цялото. Имаше известна загуба на точност и беше взето решение в полза на функционалното знание и непосредственото възстановяване пред физическото приближение. В хода на процеса се деформираш до формата, от която е възникнал фрагментът.
— Аз съм Рамон Еспехо — заяви Рамон. — А ти си една лъжлива курва с дъх на руски задник.
— И двете неща са погрешни — търпеливо отвърна Манек.
— Лъжеш!
— Езикът, който използваш, е неправилен. Функцията на комуникацията е да се предава знание. Да лъжеш означава да възпрепятстваш предаването на знание. Това не е възможно.
Лицето на Рамон пламна. После се вледени.
— Лъжеш — прошепна той.
— Не — отвърна тъжно извънземният. — Ти си изкуствено същество.
Рамон се изправи рязко, но Манек не отстъпи. Огромните оранжеви очи примигаха.
— Аз съм Рамон Еспехо — извика Рамон. — Аз долетях с фургона. Аз поставих зарядите. Аз! Аз съм този, който го направи! Не съм някакъв шибан пръст, израснал в някаква шибана цистерна!
— Започваш да ставаш възбуден — каза Манек. — Сдържай гнева си или ще приложа болката.
— Приложи я! — изрева Рамон. — Давай, страхливецо! Страх ли те е от мен? — Събра слюнка и се изплю в лицето на Манек.